Разказах всичко на децата още на масата, защото те нямаха търпение да разберат кой е наследил имота. Синът стана от масата с викове и каза, че никога повече няма да стъпи в къщата. Дъщеря ми и алчният ѝ съпруг дори прибраха телевизора, който някога им беше подарен като сватбен подарък, но остана в нашата къща, защото в апартамента си имаха по-нов модел…
Живея от много години, имам две деца, но животът се стече така, че живея сама. Съпругът ми почина преди шест години и децата ми живеят отделно. Никога не съм съжалявала за нищо за децата си, те винаги са имали нови играчки, качествени дрехи, много различни екстри, които много други родители не са могли да си позволят по онова време.
Всяка година почивахме на море – ходехме в Одеса и дори няколко пъти пътувахме в чужбина. Съпругът ми работеше като директор в една от най-големите фабрики в района и имахме добър живот. На всички им беше удобно да живеят по този начин, но животът прави своите корекции.
Съпругът ми успя да осигури на децата жилище, направи добър ремонт там, поръча мебели от качествено дърво – не жалеше нищо. Когато съпругът ми се разболя, отначало не ги помолихме за помощ, защото имахме спестени пари, но състоянието му се влоши и се нуждаехме от още повече пари, а когато се обърнахме към децата за помощ, най-големият син ни даде необходимата сума за лечение, но веднага ни предупреди, че няма повече пари, затова трябва да се обърнем към дъщеря му, а не към него.
Благодарих му и се прибрах вкъщи в мълчание. Трудно беше да осъзнаеш, че децата, на които си давал най-доброто през целия си живот, сега не искат да помогнат на собствения си баща. Семейството ни имаше много приятели. Съпругът ми винаги помагаше на всеки, който имаше нужда от помощ.
Така че след разговора със сина ми не се обърнах повече към него, няма да се обърна и към дъщеря ми, защото тя има стиснат съпруг, на когото му е жал да купува на децата лакомства, защото брои всяка стотинка. В началото подчинените му ни помагаха, като ми изпращаха пари всеки месец, и аз съм им много благодарна за това.
Съпругът ми се възстанови, но два месеца по-късно получи сърдечен удар. Той прехвърли цялото си имущество на мен. Той каза: “Синът и дъщерята дори бяха малко ядосани, че баща им не им е оставил нищо, но какво очакваха? Докато той беше болен, те бяха само два пъти в болница, а когато се оправи и си беше вкъщи, дори не намериха свободен час, за да посетят баща си и майка си!
В началото ми беше трудно да осъзная, че вече съм сам, но с времето се примирих с това. Децата ми идваха много рядко, така че не виждах и внуците си. Няколко пъти посетих дъщеря си, а след това и сина си, но беше ясно, че присъствието ми не ги прави щастливи, така че никога не ги посещавах за повече от един ден.
Съседката ми винаги ми помагаше. Тя беше от многодетно семейство, но винаги намираше време да ме посети, а когато се разболявах, се грижеше за мен, купуваше ми лекарства, а понякога дори живееше известно време с мен. След дълго боледуване, за което децата ми дори не знаеха, реших да направя завещание.
Преписах апартамента, колата и малката си вила на съседката ми Анна. Бях ѝ много благодарен за грижите, така че не съжалявах за постъпката си. На рождения ми ден децата ми се обадиха. Благодарих им за поздравленията и им казах, че съм съставил завещание.
Щом разбраха за това, веднага казаха, че ще дойдат да съгласуват всичко, защото това не беше телефонен разговор. Нямах нищо против да им кажа всичко лице в лице. Така поне те поеха инициативата да дойдат при мен. През уикенда пристигна най-големият ми син, а по-късно и дъщеря ми и съпругът ѝ.
Анна ми помогна да приготвя вечерята и да подреди масата, след което се прибра вкъщи – все още не знаеше за решението ми. Тя разказа всичко на децата направо на масата, защото те не можеха да чакат.
Синът ми стана от масата с викове и каза, че никога повече няма да стъпи тук, а дъщеря ми и алчният ѝ съпруг дори отнеха телевизора, който някога им беше подарен като сватбен подарък. Така останах сама, с две деца, които се интересуваха само от наследството си, а не от собствената си майка. Съжалявах, че децата ми са станали такива, но за тях всичко се измерва в пари, а майка им е никой.
