Въпреки че беше студено и валеше, Елена вървеше по улицата само по рокля. Беше излязла от къщи, без да вземе якето си. На Олена вече ѝ беше студено, но не знаеше къде да отиде. За последен път се бе чувствала толкова зле след смъртта на майка си, когато бе останала сама.
Не познаваше баща си, а след смъртта на майка ѝ леля ѝ я приюти. След училище постъпва в института като задочна студентка и си намира работа. На рождения ден на приятелка Елена се запознава с бъдещия си съпруг. Павло веднага се влюбва във високото, тънко и тъмнокосо момиче.
Двамата започват да се срещат и скоро се женят. Младоженците живеят в апартамента на Павло, а тя дава апартамента си под наем. Миналата година продадоха и двата апартамента и купиха един голям. Наистина искаха да имат дете, но досега не се е получило.Олена е прегледана, здрава е, но не може да забременее.
Вместо да забременее, тя започнала да наддава на тегло. Подложила се на диета, ходила на фитнес, но нищо не помогнало. Павло винаги я обвинявал, че е с наднормено тегло и че не може да забременее. Отношенията между тях ставаха все по-лоши и по-лоши. Наскоро той започна да я нарича дебела крава.
Елена се връща от работа половин час по-рано, за да открие съпруга си с друга жена. Вървеше по улицата, сълзите се стичаха по лицето ѝ, а в главата ѝ се въртяха думите на Павел: “Сама си виновна, виж в какво си се превърнала! Дори не можеш да родиш дете. Не искаше да се прибира вкъщи, не искаше да ходи и при приятелите си, нито при леля ѝ.
Мислите ѝ бяха прекъснати от телефонно обаждане. Беше съпругът ѝ, но тя не отговори. След няколко обаждания той ѝ изпрати текстово съобщение: “Ела вкъщи, ще поговорим на спокойствие”. “Никога”, помисли си Оленка. Но трябваше да се направи нещо, беше й много студено. Тя зави в първия срещнат двор и спря пред една пететажна сграда.
Домофонът беше счупен и вратата беше отворена. Тя влезе в сградата, качи се на втория етаж и седна на стълбищната площадка. Искаше да се стопли и да помисли какво да прави по-нататък. Чу стъпки и се изправи – по стълбите се изкачваше възрастна жена.
Алена не можеше да повярва на очите си, това беше нейната учителка по биология. – Ирина Владимировна!” – възкликна тя. – Да, дошла сте да ме видите?” – попита жената, като я погледна внимателно. – Това съм аз, Алена Романова. – Алена!” – възкликна тя. – Толкова се радвам да ви видя! Не ви познах.
– Разбира се, че ви познах, вече не се познавам – каза тя и се разплака. Ирина Владимировна я покани в дома си, нагости я с чай и Елена й разказа за всичко, което й се беше случило през последните десет години. Ирина Владимировна ѝ предложи да остане при нея и да реши какво да прави утре със свежа глава.
Когато Елена се събуди, тя си спомни целия вчерашен кошмар. Осъзна, че е събота и не ѝ се налага да ходи на работа. “Събуди ли се? Облечи се, ще закусваме, Андрий ще дойде скоро. Изминаха две години. Елена беше щастлива, защото днес я изписваха заедно със сина ѝ.
Андрий я посрещна в болницата, а вкъщи ги чакаха свекърва ѝ Ирина Владимировна и леля ѝ Аня. Много добре, че се е запознала с Ирина в този ден, защото благодарение на нея днес е щастлива. А Андрий изобщо не се смущаваше от излишните си килограми.
