Фаина и съпругът ѝ са живели в селото през целия си живот. Построили са къща, създали са ферма и са отгледали син. После синът се оженил и им се родила внучка. И както обикновено се случва, в селото нямало достатъчно работа и нямало никакви перспективи.
С всяка изминала година разговорите за преместване ставаха все по-чести. Но Фаина се надяваше, че всичко ще остане на ниво разговори. Децата молеха родителите си да се преместят с тях. Но Фаина не искаше да напусне познатия си живот и да се премести в непознатото на стари години.
Но денят беше дошъл. Възрастните хора се тревожеха най-вече за внука си, за това как ще се чувства на север. Той живееше при баба си и дядо си, откакто се беше родил, и му беше много трудно да се раздели с него. Андрюшченко, внукът на Фаина, се обаждаше най-често.
Той ни разказваше за деня си, за новите си приятели, за времето и за това, че родителите му са си намерили работа. Старите хора се радваха за децата. И тогава се случи бида. Фаина не се чувстваше добре. Тя готвела вечеря и паднала, като съборила съдовете. Съпругът ѝ дотича, за да чуе звука.
Тя лежеше със затворени очи и под нея беше много горещо. Пристигнала линейка и Фаина била откарана в болница. Оказа се, че това е сериозно лекарство. След като се прибрал у дома, дядото веднага се обадил на сина си с надеждата, че ще захвърли всичко и ще се прибере.
Снаха му вдигнала телефона и казала, че той е отишъл да работи в тундрата. “За съжаление там няма мобилни телефони”, каза тя. Но обещава да информира майка си за заболяването си възможно най-скоро. Фаина престояла в болницата около месец. Когато най-накрая я изписват, тя не се подобрява.
Ходеше наоколо, сякаш беше безжизнена. Фаина чакаше писмо от сина си. Той пишеше почти всяка седмица. Пишеше, че няма връзка, но има поща. Той разказваше за красотата на тундрата, за времето и за живота в града. Пише, че за съжаление не знае кога ще може да се върне.
Фаина държи тези писма на нощното си шкафче и ги чете безброй пъти. С всеки изминал ден състоянието ѝ се влошаваше.Лекарят не успява да открие причината за състоянието на Фаина и пациентката отказва да се подложи на операция. Няколко месеца по-късно Фаина умира.
Тя лежеше на леглото си и притискаше писмата на сина си до гърдите си. Внукът и майка му дойдоха на погребението. Едва тогава бащата научил, че синът му е починал. Той починал в същия ден, в който майка му получила сърдечен удар. Те не искали да споделят новината, за да не разстроят болната си баба.
Затова Андрюша и майка му стигнали до идеята да изпращат писма. Няколко дни по-късно намират писмо в нощното шкафче на баба. На него пишеше “За Андрюшенка”… Благодаря ти, Андрюшенка, за “писмата от моя син”. Винаги съм му казвала да се научи да говори красиво от сина си. Не оставяй дядо си сам. Той обича теб и майка ти.
