Роден съм и съм израснал в малък град на стотина километра от Санкт Петербург. Още от пети клас знаех, че щом завърша училище, непременно ще отида в Санктпетербургския институт, за да се преместя в голям град. Учех усърдно, като имах предвид целта си. За да издържа единния държавен изпит с високи оценки, работих две лета подред, за да спестя пари за репетитори. По онова време семейството ни не беше от най-заможните. И тогава дойде заветният момент.
Получих свидетелството си за завършено образование и с разтуптяно сърце заминах за Санкт Петербург, за да кандидатствам в университета. Все още си спомням вкуса на сандвичите, които майка ми ми правеше по време на път. Имах невероятен късмет. Не само че ме приеха в два университета наведнъж, но и имаше свободни места в общежитието! Без да се замислям, избрах правилния вариант. Вкарах всичките си вещи в стаята и издишах. В началото беше много трудно.
Стипендията не стигаше нито за храна, нито за дрехи. За развлечения дори не говоря. Трябваше да си намеря работа на непълно работно време, което означаваше, че се прибирах в стаята си полумъртъв от умора и веднага заспивах. Но Санкт Петербург ми харесваше, вълнувах се от улиците, дворовете и красотата му. Рядко мислех за моя град: не ме привличаше особено.
Не се обаждах често на семейството си. И тогава, когато майка ми разбра, че зимните ми ботуши са протекли (а зимата наближаваше), ми изпрати пратка с нови ботуши. Ужасно развълнувана, отворих кутията, започнах да ги разглеждам… когато изведнъж от ботуша, точно под краката ми, изпадна блокче шоколад. Беше блокче млечен шоколад в носна кърпичка, моят любим. Погледнах го и усетих как по бузите ми се стичат сълзи.
Майка ми си спомни, че толкова много обичах този шоколад, и се опита да ме накара да се почувствам добре. Веднага изпитах угризения, че рядко се сещам за дома и родителите си… Както и да е, веднага изтичах да им се обадя. А по време на зимните празници със сигурност ще отида при тях!
