Съседката ми наскоро навърши 90 години. Не че бях много близка с нея, но не бяхме непознати. Понякога спирах, за да поговоря със старицата – приятна и интересна жена. В началото на месеца разговаряхме и разбрах, че Мария Петровна празнува годишнината си следващия уикенд.
Разбира се, не получих никакви покани за тържеството, защото хората на тази възраст обикновено не празнуват, но още тогава знаех, че ще дойда с торта и ще поздравя баба си. Баба ми живееше сама, съпругът ѝ си беше отишъл, а децата ѝ се бяха изнесли. Реших да не си тръгвам твърде рано, за да може баба ми да празнува с децата си, защото те рядко се виждат, както ми каза баба ми.
Затова, когато пристигнах в къщата на баба ми, изненадата ми беше огромна. Къщата беше грижливо подредена, от кухнята се носеше мирис на прясно приготвена храна, а баба ми седеше спокойно на фотьойла и гледаше телевизия. “Сигурно вече всички са си тръгнали”, помислих си аз, без да вярвам, защото щях да забележа нечия кола.
Когато старата дама ме забеляза, тя се усмихна, по всичко личеше, че е щастлива, че някой е дошъл да я поздрави, в очите ѝ имаше леки сълзи, а аз бях сигурна, че съм първият човек, който я посещава днес. Толкова ми стана жал за старата дама, че реших да остана още малко, тъй като по масата в къщата й видях, че очаква още много гости.
Седнахме там, старицата ме почерпи, а по-късно разбрах, че нито едно от децата или внуците ѝ дори не се е обадило да я поздрави. Дори не знаех какво да кажа, толкова ми беше жал за нея, а беше очевидно, че тя едва сдържа сълзите си. Опитах се всячески да я успокоя, но беше очевидно, че душата ѝ изпитва болка.
Тази нощ дълго време не можах да заспя. Не можех да разбера как е възможно да съм толкова зает в почивния ден, че дори да не успея да поздравя майка ми и баба ми за годишнината им. Не забравяйте за родителите си, обаждайте им се по-често, посещавайте ги, те винаги ви очакват. Хареса ли ви статията?
