Озовах се в приют, а петмесечната ми сестра – в дом за бебета. Докато месец по-късно не дойде да ни прибере – единствената роднина, която беше спечелила попечителство над двете ни чрез съда. Тя беше братовчедка на доведения ми баща. Едно 20-годишно момиче, студентка, ни взе и ни заведе в града, където учеше; така се озовахме в Лвов.
Заведе ни в един общински апартамент, където беше наела стая; съседите се грижеха за нас, докато тя тичаше на училище и на работа. По някакъв начин ме вкара в добра гимназия, а понякога вземаше сестра ми със себе си на уроци и в офиса, където работеше на половин работен ден като секретарка, ако нямаше кой да се грижи за нея вкъщи.
Дори не си спомням да е спала; винаги бяхме облечени, обути, нахранени и дори разглезени. Записа ме в куп клубове и никога не пропусна нито един мой концерт или състезание, шиеше новогодишни костюми за мен и сестра ми, които винаги бяха най-красивите и много ярки.
Ядосвах се, когато сестра ми я наричаше мама; ние разваляхме всичките ѝ връзки с момчета, но тя беше красива: заради нас не даваше шанс на никого.
Но в крайна сметка животът ѝ започна да се оформя: изгради страхотна кариера в организацията, в която започна като секретарка, срещна страхотен мъж, който замени мен и сестра ми като баща и ни осигуряваше препитание. Аз учих в един от най-добрите университети във Финландия и имам обещаваща работа; сестра ми постъпи в най-добрия медицински университет в Ук и ние ѝ благодарим за всичко.
Плаках на сватбата ѝ и плаках, когато за първи път държах в ръцете си сина ѝ, а по-късно и дъщеря ѝ. Тя беше починала наскоро. Тя и съпругът ѝ се връщали от посещение на гости и не успели да дойдат. Така че аз летя обратно към дома, за да изплатя дълга си.
