Моят скъп син е роден на 1 февруари 1983 г. Той се развиваше нормално. Единственият проблем беше, че не можеше да ходи. Когато беше на година и половина, го заведох при д-р Касян, а преди това д-р Сологуб му постави уши. След две години упорито лечение, масажи и бани Васил започна да ходи.
Първоначално използва инвалидна количка, която баща му изработва за него, а след това ходи с бастун, макар и да куца. За първи път заведох Васил на църква, когато беше на 2 години и 4 месеца. Там, когато чу свещеника да пее, той каза: “Когато порасна, и аз ще бъда отец Васил!” Когато бяхме на 2 години и 6 месеца, с Васил отидохме в Почаев.
Той се молеше красиво с детските си думи, като искаше здраве за себе си и за семейството си. Година по-късно отново посетихме тези свети места. И тогава Васил се разболя. 1987. януари. Една сутрин Васил ме извика при себе си: “Мамо, ела тук, имам да ти кажа нещо! Имах много хубав сън.” – Какъв беше той?
“Зайчета, цветя?” – попитах аз. – “Не! Видях Божията майка, тя беше най-красивата на света, облечена в синя рокля, препасана с колан, и ме викаше при себе си. Попитах я дали е казала нещо. Васил погледна надясно, после наляво (той винаги правеше това, преди да каже нещо) и каза: – Не помня какво каза, просто извика с ръка.
Беше се спуснала от небето, но не се качи на земята. После изчезна някъде, а ангелите, които бяха с нея, останаха до мен.” Погледнах го: “Къде са ангелите, които аз не виждам?” Той отговори: “Те са близо до мен, но ти не ги виждаш.” – Ще ти кажа още нещо. “Мамо, аз ще умра.” – “Васил, защо ми казваш това?” – и аз се разплаках.
А той само сви рамене, погледна ме отново и каза: “Не разбирам защо плачеш. Аз все още не мога да плача. Първо ще се разболея, ще ме лекувате, но няма да ме излекувате. След това ще започна да ходя, за да зарадвам всички ви, а после отново ще се разболея и ще умра.
“Васил, сине мой, ти каза, че ще станеш отец Васил, а сега казваш, че ще умреш.” – Мамо, аз така мислех и много, много исках, но Бог иска да умра. След по-малко от десет дни Васил се разболява. Избухва в треска по цялото тяло. Лекарите казаха, че това е варицела. Два дни по-късно той започва да страда от тежък стоматит.
Посъветваха ни да направим спешни изследвания. Резултатите бяха зашеметяващи: хемоглобин – 60, ESR – 80. Началникът на педиатричната клиника ни посъветва незабавно да заминем за Лвов.По пътя към града Васил каза: “Мамо, няма нужда да ходим повече там, защото никъде няма лекар, който да ме излекува.”
По-късно разбрахме, че Васил има заболяване на белите кръвни телца и му дават месец-два живот, не повече. Но Васил ни помоли да не слушаме лекарите, защото всичко щяло да се случи така, както той беше предвидил. Така и стана. Останахме в болницата месец и половина и тогава Бог ме доведе при Евгени Илкович от Червоноград, който беше билкар.
Той лекуваше Васил толкова добре, че кръвните му изследвания бяха като на най-здравото дете! Той “оживя”, започна да ходи добре, да кара колело. Имаше моменти, в които си мислех, че лекарите са направили грешка. Но в деня на Покров Богородичен Васил ми каза, че отново е болен. Станало му по-зле, спрял да ходи и отказал да приема лекарства.
Бог му даде сили да премине през тези трудни дни. На 7 февруари, в неделя, след закуска Васил каза: “Мамо, това е последният път, когато ям, никога повече няма да ям, ще пия само светена вода.” Така и стана. Ако го боляха ръцете или краката, ги намазвах със светена вода, ако го болеше коремчето или сърцето, пиеше светена вода.
Тя облекчаваше болката му. Искаше да му се четат молитви и песни и не ми позволяваше да плача, а казваше: “Смей се, мамо”. Той продължаваше да повтаря: “Толкова е хубаво да се живее, бих искал да живея, но Бог иска да умра. Отворете прозореца, нека слънцето ме огрява, нека птичките пеят, защото там това няма да се случи.”
Той не каза как ще стане това. На 10 февруари той започва да се чувства зле. По време на обяда той поискал вода от чешмата и тенджера. Сложи вода в устата си, изплакна зъбите си и я изплю, след което си изми лицето и ръцете. Повтори това три пъти. Исках да му подам кърпа, но той каза, че няма нужда.
Той изтръска ръцете си и каза: “Това е всичко.” Той изгони всички от къщата, защото искаше само аз да бъда с него. А после събра последните си сили и каза: “Тази нощ никой няма да спи.” Накрая Васил ме помоли да разтрием гърба му. Разтрих го с дясната си ръка, а той ме погледна.
Стоях там като камък, само че ръката ми се плъзгаше лесно по малките му рамене. Той издиша три пъти и му стана студено. Изкрещях: “Това е то!” И се почувствах толкова добре, толкова добре с него, сякаш в някакъв рай.
Измих го сама, защото бях единствената, която знаеше колко много обича водата, носех го на ръце, държах го близо до себе си, целувах го. Едва когато сложих Васил на кушетката, разбрах, че детето ми е мъртво.
На 14 февруари, в неделя, с голяма процесия от деца и възрастни, синът ми беше отведен на гробището за вечен покой. Васил никога не си лягаше без молитва и никога не ставаше без нея, той се молеше със собствените си думи за себе си и за всички. Вярвам, че той е на небето с ангелите и чака мен, неговата майка.
