– Не, внучката ми, скъпа моя. Първо, аз не съм “хей”, и второ, не съм твоя прислужница. Гладен ли си? Станете и отидете в кокошарника за яйца. По пътя към градината се отбийте и откъснете няколко краставици от градината. След това ще закусим. И не забравяй, че ще живееш с мен и няма да ми говориш така.
И никога няма да храня някой, който не работи!” – Здравей, как си? “Хайде да ядем бързо”, каза капризно Нура. Баба Вера скръсти ръце на корема си: “Не, внучке, скъпа. Първо, аз не съм “хей”, и второ, не съм ти прислужница. Гладен ли си? Станете и отидете в кокошарника за яйца.
По пътя към градината се отбийте и откъснете няколко краставици от градината. След това ще закусим. И не забравяй, че ще живееш с мен и няма да ми говориш така. И никога няма да храня някой, който не работи!” Нура подскочи: “Да, ще го направиш.
“И не забравяй, че никога не искам нищо, а само им казвам как да го направят. И винаги ми дават всичко, което искам.” Баба Вера я погледна и въздъхна дълбоко: “Да, ти си била разглезена, дъщеря ми, нека почива в мир. Но аз казах всичко и ти чу – и вратата се хлопна силно. аз стоях на верандата, слушах.
Тишина. “Гладни са, ще станат”, помисли си тя и отиде в градината да оплеви лехите. Там остави сълзите си да текат, докато никой не я гледаше. Лицето ѝ поддържаше внучката ѝ, но в действителност вътре беше целият Шчемелев. Дъщеря ѝ не разбра за какво става дума.
Не забеляза, че нейната Люба беше израснала самовлюбена и не помнеше нищо хубаво. Изглежда, че не я е разглезила твърде много, а и не я е оставила да си отиде. Но резултатът е такъв, какъвто е.Някога Вера прави голяма грешка в живота си. Тя изхвърлила съпруга си и бащата на дъщеря си.
Михаил беше добър семеен човек. Всички дори му завиждаха. Вира, учителка в началното училище, не знаеше по кой начин да подходи към добитъка. По-късно животът я научава на това. Преди това Михайло правеше всичко. Тя имаше безкрайни тетрадки и педагогически съвети.
Беше от града и идваше в селото по разпределение. Отначало искаше да отработи определеното й време и да се върне. Но Михаил, толкова красив и нежен, обърка всичките ѝ планове. Той беше единствената причина тя да остане тук, в селото. А после така свикна с него, че не искаше да си тръгва.
Двамата се женят, въпреки че родителите ѝ са против. Четвърто поколение интелектуалци, те не приемаха зетя. Смятаха, че той е твърде прост и не много образован. Винаги се опитваха да ухажват своята Верочка за сина на техните приятели, Павлик. Но Вера беше упорита и винаги постигаше своето.
Тя решила, че с времето родителите ѝ ще заобичат Михаил такъв, какъвто е. И така, когато Люба била на около десет години, Михаил променил вярата си. Самата тя не го видяла, но й разказали подробно за него. И дори посочиха разведената. Вера не издържа повече и изхвърли Миша от къщата.
Въпреки че той ѝ се кълнеше, че нищо подобно не се е случило между тях. А след развода той се разболява. Вера все още беше обидена, а той като свещ угасна за няколко месеца. Дъщеря ѝ отиде в града след училище. И при всяко нейно посещение Вера със съжаление отбелязваше, че Люба се е променила.
А когато й каза, че се омъжва за мъж, който е с трийсет години по-възрастен от нея, тя се хвана за главата. Започна да убеждава Люба, че не бива да пропилява младостта си по този начин. Дъщеря ѝ цинично отговорила, че бракът по любов не е на мода, но бракът за пари е на мода.
Тогава Вера ѝ казала: “Не искам да те виждам да си съсипваш живота. Ето защо няма да участвам в тази сватба.” Люба само сви рамене и си тръгна. Оказа се, че тя си е отишла завинаги. Вера дори не знаеше, че има внучка, докато не ѝ се обадиха от сиропиталището.
Оказа се, че дъщеря ѝ и зет ѝ са останали завинаги в планината, където са били на почивка. Те не взели Ния със себе си, а решили да прекарат ваканцията заедно. Никой не каза веднага на Вера за случилото се, защото никой в техния кръг не знаеше, че Люба си има майка.
А настойничеството вдигнало всички документи в търсене на роднините на момичето и тогава се оказало, че детето има истинска баба. Така Нюша се озовала в дома ѝ. Вера изтрила сълзите си и влязла вътре. Нюша дори не се надигна. Вера я погледна, душата ѝ се разплака, но се съвзе и каза строго: “Анна, ти си пораснало момиче, не можеш ли да станеш и да се оправиш?”
Момичето нацупи устни: “Аз съм Нура, или Ниша. Така ме наричате вие. И ще лежа там, докато ми дадеш дрехи и закуска.Вера погледна часовника си и се усмихна:- Време е за обяд. Но ти знаеш моите условия и аз няма да отстъпя. нура мълча известно време, после неохотно каза:
– Покажи ми кокошарника си. вера, сдържайки смеха си, после се възхити на внучката си, цялата в пера и изпражнения, но без яйца. така, стъпка по стъпка, вера превъзпитаваше внучката си. Когато станала на осемнайсет години, тя вече лесно можела да плеви лехите и да чисти тора след кравата. Всички нейни властнически постъпки бяха оставени на другите.
Но Вера все още е загрижена за една ситуация. В края на краищата Нюша, като наследница, има прилични пари в сметките си. Самата Вера, като настойник, не беше взела и стотинка оттам, живееха само от пенсията си. Ами ако големите пари отново разглезят момичето ѝ? Но тя все още има надежда, защото не напразно е вложила толкова много енергия в нея през всичките тези години.
