На рождения си ден Наталия отива на гости на сина си в града. Тя живееше в едно село, недалеч от сина си. Автобусът пътуваше дотам два пъти дневно – в шест сутринта и в четири следобед. Трябвало да вземе първия автобус, тъй като Наталия не искала да пренощува в дома на сина си заради поведението на снаха си Оксана.
Имаше проблем – автобусът идваше рано в града, а синът и снаха й обикновено още спяха по това време. Трябваше да седне на една пейка и да чака до осем сутринта. “Защо не останете в селото си, Наталия Федоривна? Ти си стара жена, трябва да мислиш за здравето си. А и посещението ви е много неудобно за нас. Бихте могли поне да се обадите, преди да тръгнете”.
Наталия се омъжва на двадесетгодишна възраст. Бъдещият ѝ съпруг е с пет години по-голям от нея и наскоро, след като е завършил задочен селскостопански институт, си е намерил работа като механик в колхозна работилница. Наталия работи като управител на склада на колектива. Един ден, по време на танц в един клуб, към нея се приближил красив мъж и я поканил на танц.
– Саша, представи се. Така се запознаха, а след танца местните момчета ги чакаха в клуба. Има ли кой да ги изпроводи – каза най-бързият от тях. “И ти можеш да напишеш молба …. – отвърна Саша. Ще я разгледаме след седемдесет и две седмици – добави той след пауза. Момчетата останаха да стоят, очевидно усвоявайки чутото.
Сватбата беше скромна. Мъжът нямаше никой друг, освен по-малкия си брат, който след завършването на института току-що бе нает за началник на градския отдел за жилищно строителство и благоустройство. Братята бяха израснали в сиропиталище. Родителите на Наташа не бяха заможни и двамата работеха като обикновени работници в колхоз.
Масата беше подредена в дома на родителите му. Бяха поканени най-близките хора, на които ръководителят на колектива връчи ключовете от къщата, които бяха дадени на Саша като експерт. Година по-късно Наташа била преместена да ражда. “Очаквам близнаци”, каза съпругът ѝ, докато се сбогуваше с нея. И двамата мечтаели да имат две бебета едновременно – момче и момиче. Раждането минало добре и се родило момче. Два часа по-късно Наташа родила гладен син.
След като го нахрани, в стаята влязоха лекарят и завеждащата родилното отделение Вера Василиевна. Началникът на отделението познаваше добре родителите на Наташа. Преди да постъпи в медицинския факултет, тя и родителите ѝ живеели в едно и също село и били съседи. “Днес една майка роди син и написа писмо за отказ. Свила хартията си и си тръгнала. Не успяхме да я убедим. Момчето е здраво и много красиво.
След пауза Вера Василиевна попита: – Искахте близнаци, нали? Може би можеш да имаш това бебе? Срамно е да го дадеш в сиропиталище. А и съпругът ви сам е израснал в сиропиталище. Мисля, че той няма да има нищо против, нали? И ще съставим акт за раждане, сякаш имате близнаци. После добави: “Ако не искате, можем да оформим осиновяването.
Но това отнема много време и ще бъде трудно за детето. И все още не се знае дали ще ви го дадат, или не. Вера Василиевна беше добър специалист и просто прекрасен човек. Може би защото познаваше добре семейството на Наталия, тя се обърна към тях с това незаконно предложение. А може би по онова време хората са били различни, по-човечни.
Наталия не можа да каже нито дума, тълпата беше обзета от емоции. “Просто помислете. След няколко години ще ни благодариш”, добави лекарят. И те си тръгнаха. Вечерта Саша дойде в болницата: “Знам какво е сиропиталище. Нека запишат раждането на близнаците” – реши тя. Саша пристигна да посрещне жена си и близнаците в една волга със заглавие на първа страница. След като връчи на съпругата си огромен букет рози, а на ръководителя на сиропиталището – бутилка пенливо вино и кутия шоколадови бонбони, той взе двете бебета на ръце.
– “Качвай се, майко Героиня!” – пошегува се той, – “самият президент ми каза да взема колата му. Шофьорът отвори вратата за Наталия: – Возиха ме като кралица! Решиха да нарекат сина си Павел и осиновения си син Петър в чест на апостолите, тъй като и двамата са родени на 12 юли. Децата израстват по различен начин. Докато Петър бил кротко момче, Павел бил смел и палав.
И двамата са завършили училище в своето село и са постъпили във висши учебни заведения. И нито един от тях не е имал представа, че единият от тях не е роднина. Марина, съпругата на Петро, беше дружелюбна жена и никога не наричаше свекърва си по друг начин освен “мама”. Жената на Павло, Оксана, от друга страна, я наричаше само с бащиното ѝ име и се отнасяше към нея със зле прикрито презрение.
Живееха в града, на двайсет минути път с автобус. Тримата живееха заедно, а внукът им вече беше на петнайсет години. За последен път я бяха посетили преди пет години, когато Саша почина. Петро живееше в Киев, но всяка година посещаваха майка му. И четиримата идваха, заедно с двамата си внуци. Когато Саша почина, Марина каза: “Мамо, ела и остани при нас, тук ще бъдеш сама.
Особено в собствената й къща. Ще ми бъде трудно без баща ми. “Докато краката ми могат да ходят, ще поживея още малко, а после ще видим – отвърна тя. Наталия седеше на една пейка пред къщата на Пол и чакаше всички да се събудят. Точно в осем часа тя се качи на горния етаж и се заслуша в затворената врата. Зад вратата цареше тишина. “Те все още спят.
Ще седна тук, на стълбите – реши той и седна на стълбите. Около половин час по-късно чу как вратата се отвори и Пол излезе на площадката. Оксана и синът ѝ заминаха на почивка в Турция. А аз трябва да отида на среща с клиент. Няма никой вкъщи. Вземи такси и се прибери вкъщи, ще ти се обадя довечера.” И той й даде двеста гривни, като забрави за рождения й ден.
Той също така забрави, че никога не е имал телефон. Наташа плачеше на автогарата, докато не хвана вечерния автобус. Когато наближила къщата си, забелязала, че отвън е паркирана кола. Синът ѝ Петро поправяше верандата, внуците ѝ цепеха дърва, а Марина печеше питки. “Честит рожден ден, мамо – поздравиха я синът и снахата.
– Живей дълго, бабо”, добавиха внуците в един глас. Вечерта, след празничната вечеря, когато булката и внуците й си бяха легнали, Наталия се приближи до сина си и каза: “Петя, искам да се покая пред теб. Ние с баща ти не сме твое семейство. Ти си наше доведено дете. Прости ни.” “Да, знам, мамо. Научих го в десети клас, казаха ми го “добрите” хора. Но не исках да огорчавам теб и баща ти, затова не те попитах нищо”, отвърна нежно синът. “Ти винаги ще бъдеш царица за всички нас – добави той, напомняйки й отдавна забравените думи на водача на Волга.
