– “Здравей, момиче, случайно ли си от апартамент 16?” – обърна се към Алла непознат мъж на преклонна възраст. “От 16, защо?” “Имам предложение за теб.” “Да, слушам.” “Искаш ли да ми наемеш апартамент?” “Още не.” “Ще платя много пари, ще ти намерим добър вариант навсякъде.” “Звучи привлекателно – каза Алла, отбелязвайки си: “Поредният мошеник, познавам ги.” “Но не, отговорът ми е “не”.”
“Не бързай, помисли. Апартаментът тук е стар, а ти имаш високо дете, така че сигурно искаш нов тристаен апартамент. Греша ли?” – Не. -Но все пак помислете за това. Ще се върна. Той си тръгна. “Дрехите му не му отиват.” Алла погледна непознатия: “Уау, каква кола, сигурно са му отворили вратата. И кой е този? Личен шофьор? Защо такова копеле се нуждае от апартамента ми и как изобщо си е помислил, че е мой?
“Това беше добронамерено споделяне на съседите, те обичат да говорят за миризмата без нужда.” Настя се събуди в количката, беше време да става за обяд. Влачейки количката нагоре по разнебитените стълби, Алла беше готова да замени този апартамент за каквото и да е. За какво ли бяха мислили тя и Вова, когато бяха купили това “нещастие”? Алла нахрани Настя и бебето отново започна да хърка.
“Има достатъчно време да сготвим вечеря и да почистим малко.” Алла отиде в кухнята с тези мисли и изведнъж обхвана главата си с ръце: “Може би едно съкровище. Може да е съкровище. Къщата е стара, сигурно има нещо в апартамента… Иначе защо такъв човек би имал нужда от този апартамент… Тя започна да разглежда стените и пода: “Къде може да е скривалището?” “Чудя се, ако направо попитам някой непознат…
Ще ми отговори ли?” Алла се замисли: “Разбира се, че не… Защо не се сетих да попитам веднага.” “Вова, имам две новини”, Алла разтърси Настя около масата с парещата вечеря. “Надявам се да са добри… Не знам, може би…” “Варина?” “Не е смешно. Не.” – “Добре, кажи ми тогава.” – Вова взе лъжица и приближи чинията: – “Днес при мен дойде един човек…- “Придиряш ли?” Вова сложи лъжицата.
“Придиряш ли?” Алла кимна, искаше да води сериозен разговор, но това беше Вова, с него не можеш да се държиш сериозно. “Да – протегна се мъжът, – иска да купи апартамента ни.” “Да? И защо? Колко трябва да платя?” – Много. И защо не попитах? Но той каза, че вместо това можем да получим тристаен апартамент, хубав апартамент. – Не вярвам. – Мисля, че е измама.
Но, Вова, помисли си, къщата е на сто години. Може би тук няма цени. А ние живеем и не знаем… – Да – каза Вова, – интересно къде. Ти си господарят на къщата. Може би трябва да почукате по стените? В продължение на няколко дни Алла и Вова чукаха по стените, като внимателно оглеждаха всички рафтове, плочки, дъски, търсейки тайни дръжки и ключалки. Но нищо.
“Толкова много хора са се променили, че не би трябвало да са останали никакви тайни”, помисли си Алла. “Може би трябва да рискуваме и да родим”, започна да клони към тази идея и да убеждава Вова. Двамата взеха това решение. Ако непознатият се появи, Алла ще предложи да поговори с него. Беше минал почти месец. Пролетното слънце огряваше пейките на детската площадка. Алла люлееше Настя. “Здравей, Алла” – каза той, като днес изглеждаше още по-богат и елегантен.
– Да, казах, че ще се върна. А вие помислихте ли?
– Да, помислихме. Не искате ли да обсъдите този въпрос с моя съпруг? Трудно ми е сама да взема такова решение.
– Защо не да го обсъдим? С удоволствие. Назначете среща и час.
– Елате при нас в 6 вечерта, ако ви е удобно.
– Удобно е днес, – той стана и, събирайки се да си тръгне, се обърна, – казвам се Федор. Извинявайте, че не се представих по-рано.
Пред Федор отново се отвори вратата на луксозна кола и автомобилът го отведе в неизвестна посока. Точно в 6, нито минута по-рано, нито минута по-късно, на вратата на апартамент номер 16 прозвъня звънецът.
– Добър ден.
– Добър, млад господин.
– Влезте. Сядайте. Няма да отнема много време. Ще ви попитам основното. Защо, вие, толкова богат, извинявайте, имате нужда от нашия апартамент? Има ли съкровище тук?
– Вова, аз молех…
– Но какво, Алло… добър въпрос! Ще ви кажа повече: учудва ме, че не ме попитахте за това по-рано. Истината е, че така… мога да кажа, че съм богат.
По вашите мерки, богат. Изградил съм бизнес, притежавам предприятия, имам семейство, деца, мога да си позволя много неща… Но дори такъв като мен има някои ценности, които не могат да се опишат с думата „пари“… Това е нещо, което с времето и с годините става все по-ценно. В тази къща е живял баща ми, когато съм се родил. Тук прекарах няколко години от щастливото си детство, когато мама още беше жива. Разбирате ли: тези спомени са ми скъпи. Искам да се потопя в тях отново. Животът ми не беше лесен.
Омъжих се след 40-ата, когато вече стоях здраво на краката си. Сега моите деца са вече възрастни, могат да се погрижат за себе си. А аз мога да почивам и да си позволя някакви забавления. Как искам да устроя тук моя свят, където бях щастлив. Там имаше часовник с махало. А тук има кресло люлеещо се. Баща ми обичаше да чете в него. И дървени прозорци, не обичам пластмаса, въпреки че е модерно. Той се приближи до прозореца: „Гледайте, дъб. Това го садихме с баща ми, жълъди, у дома ги разсадихме…“. Това е моята история.
Какво ще кажете? Федор се обърна към Алла и Владимир. Владимир се заслуша:
– Е, аз нямам нищо против. Само да е всичко честно.
– Разбира се, честно. Всичко ще мине през банката. Вие ѝ имате доверие, нали? Нужно е само да изберете вариант за нов апартамент. Мисля, че 3-стайният с индивидуално планиране ще ви устройва?
– Ще ме устройва. Какъв срок имаме?
– Мисля, че месец. Нека предадем документите в агенция и те ще подготвят всичко, или ако искате, подгответе всичко сами, ако ви е удобно.
– Аз в това не разбирам нищо. Лесно ми е с агенция, – каза Алла. – Само че, ние избираме агенцията.
– Решено, тогава за месец ще стигнем до споразумение.
Новият апартамент, който така неочаквано се появи в живота на младото семейство, беше толкова красив, че беше трудно да повярваш, че нещо такова може да се случи. „Какви чудесни хора, които харчат пари, за да купят спомени…“, мислеше Алла. Не рядко, разхождайки се из стария си квартал, те гледаха прозорците на тази мистериозна квартира и понякога виждаха светлина там. Чрез тъмните завеси пробиваше ярка жълта лъча, която не беше като другите, някаква особено топла. Най-вероятно този човек, който много е видял в живота си, седи в люлеещото се кресло с интересна книга и се отдава на спомени.
