Поля и Боря наскоро се бяха преместили в двуетажна тухлена къща. На някои места беше добра, но верандата и стълбите бяха стари. Но младата двойка спестяваше пари, за да я поправи. До града се стигаше за 10 минути с кола, всичко беше наблизо.
А най-важното беше, че имаха добър съсед, дядо Васил. Той живееше сам в малката си къщичка. След проливния дъжд Боря се приготви за работа рано сутринта. Той се качи в камиона си и потегли. Паула реши да се поразходи малко, обичаше миризмата на свежест след дъжда.
Когато стигна до портата на къщата на дядо си Василий, тя го поздрави… той мълчеше. Беше странно, затова Поля извика отново – мълчание. Тогава, притеснена, Поля отиде зад оградата и влезе в лятната кухня.
“Не мога… не мога да дишам – каза дядо Васил, едва успявайки да говори, – ще се обадя на Борис, той не е далеч, ще те закара в болницата по-бързо от линейка. Но след дъжда връзката се изгуби. Паула си спомни, че колкото по-високо е планината, толкова по-добра е връзката.
Затича се към къщата им, започна бързо да изкачва стълбите, но тогава кракът ѝ попадна между стъпалата, не можа да се задържи и падна на пода. – “Поля… чуваш ли ме?” – попита Боря, като държеше главата на момичето с две ръце.- “Да… идвах насам… къде е чичо Вася?” – Той е добре.
Ние сме в болницата. Веднага ви закарах и двамата там. Но когато излязох от къщи, забравих шофьорската си книжка и трябваше да се върна. Пола беше с превързана глава, но дядо му Васил се чувстваше по-добре. Прибрали се вкъщи и започнали да разглеждат дупката в средата на стълбището.
Извадили малка кутийка, отворили я и открили в нея пари. Това е скривалището на бившия собственик, той често е криел пари от жена си – каза дядо Вася. – Какво да правим с парите сега? На кого да ги дам?” – И двамата вече са мъртви, а и деца не е имало… можеш да ги запазиш.
