След няколко минути сватбата щеше да се състои в службата по вписванията, а Анна продължаваше да стои пред огледалото и да се възхищава на външния си вид. Наистина изглеждаше невероятно в скромната бяла рокля с деликатен грим и коса, прибрана на сладък кок.
Кичурите в лицето ѝ придаваха нежност на образа ѝ, а скромните бижута по ръцете и гърдите ѝ придаваха особена грация. В службата по вписванията Анна я чакаха само роднините ѝ, но тя не се притесняваше, защото Серхий я беше предупредил предварително, че ще дойде със семейството си.
И така, Анна чакаше годеника си 10 минути, 20, 30… мина час, но Сергей не беше там. Нито той, нито роднините му отговаряха на телефона. Анна започна да плаче. Изведнъж тя забелязва мъж в сако, който стои близо до службата по вписванията.
Тя се затича към него, мислейки, че е Серхий, но не беше… за щастие. Мъжът попита защо Анна плаче и тя му разказа всичко. Тогава непознатият коленичил пред нея, казал, че е имал подобна ситуация: приятелката му го напуснала в деня на сватбата, и казал същите думи: “Анна, ще се омъжиш ли за мен?”
Анна не се замислила, съгласила се веднага и няколко минути по-късно влязла в службата по вписванията ръка за ръка с новия си познат, но вече годеник, Алексей.Някои далечни роднини дори не са забелязали, защото двойката е планирала сватба в различни зали в същия ресторант.
Родителите на младоженците не спорели с тях. Те приеха избора на децата си, запознаха се и забавлението започна. Измина една година. Анна беше бременна с близнаци. Двамата с Алексей вървяха по улицата и Анна видя Сергей.
Той не се беше променил много, но на Анна ѝ се стори толкова… грозен, безинтересен… унил. И Анна, и Олексий бяха благодарни на съдбата и на бившите си, че се бяха срещнали, защото така бяха намерили истинското щастие.
