Баба седеше до леглото и избърсваше с влажна кърпа горещото чело на съпруга си. Изведнъж тя реши да му каже нещо. – “Вася, просто чуй до края. Ти всъщност не си ми съпруг. Старецът отвори очи от изненада и дори се изправи малко. Чуйте.
Искам да призная всичко, иначе може да е твърде късно. Спомняш ли си, когато влязохте в селото, след като се върнахте от фронта, аз хвърлих ръце около врата ти и започнах да те целувам?
После осъзнах, че съм се объркала, но ти толкова много приличаше на съпруга ми! Казаха ми, че е починал, а ти беше толкова красива. На следващия ден ти се опитваше да поправиш покрива на тавана, където прекарахме нощта, и се подхлъзна и падна от високо, помниш ли?
Е, лекарят каза, че си имал късмет: ударил си си главата, може би е имало загуба на паметта, но иначе си бил добре. Тогава реших, че повече няма да те оставя да си тръгнеш. Васил я изслуша, засмя се и каза: – Глупава стара жена. Нима си мислиш, че нищо не знам?
Влюбих се в теб от пръв поглед. Когато за първи път се хвърли около врата ми. Да, паднах от покрива, но нямах амнезия. Очите ми почерняха, това е всичко. Убедих доктора да ви излъже. Наистина не исках да те разочаровам.
А когато започна да лъжеш за съпруга си, бях толкова щастлива: не ми се налага да си измислям нищо.” -Не можа ли да ми кажеш по-рано? Но кога?”
Децата ни се раждаха едно след друго, а ние дори нямахме време да си говорим. – “Добре, че изяснихме всичко. Просто продължете напред и оздравейте скоро. -Защо вдигате шум? Всичко ще бъде наред.
