Същия ден, вечерта, получих главоболие. Дори болкоуспокояващото не ми помогна. Надявах се, че съпругът ми (той е моят лекар) ще се прибере вкъщи, ще вземе една инжекция и ще си тръгне. Скоро той се прибра, но не сам. Той доведе със себе си новородено момиченце.
Какво бебе? Чие е това дете? Имал е казахстанка, а сега е довел детето им у дома?! Бях бременна в деветия месец. Съпругът ми побърза да ме успокои, като ми каза, че е намерил момиченцето в кошница, оставена до входа. На улицата?! В този студ?! Кой луд би оставил дете на студа?”
Тя сякаш се успокои, но притесненията ми не изчезнаха. Започнах да получавам контракции. Съпругът ми роди бебето сам и извика линейка. Синът ми се роди. Когато лекарите пристигнаха, и двете бебета лежаха до мен. Със съпруга ми ги излъгахме и казахме, че имам близнаци.
За наше щастие те ни повярваха и не провериха нищо. А децата изглеждаха като брат и сестра. Минаха години. Нашите “близнаци” вече са във втори клас. Обичаме ги еднакво и двамата и те са много приятелски настроени един към друг.Нито веднъж, нито за секунда, съпругът ми и аз не се усъмнихме в правилността на нашето приключение тази вечер.
Все по-рядко си спомням, че не аз съм родила моята Аннушка. Още тогава, при първия поглед към детето, си помислих: “Как бих могла да изоставя такава принцеса!”, а сега тя е истинска красавица. Когато си спомням за онзи ден, изпитвам ужас. По тялото ми настръхват гърди.
Какво щеше да се случи, ако не бяхме здрави приключенци? Какво щеше да се случи, ако съпругът ми не беше намерил кошницата с бебето онази нощ? Страх ме е да си помисля, че дъщеря ми нямаше да оцелее в мразовитата нощ! Слава Богу, съпругът ми беше в точното време и на точното място.
