От детството си Олга и Максим са неразделни. Майката на Олга, Татяна, и Владимир, бащата на Максим, са били много заети хора и често са оставяли децата при майка им, Тамара Николаевна. А това беше точно това, от което децата имаха нужда. Те бяха много дружелюбни и когато се срещаха в къщата на любимата си баба, можеха да седят с часове над мозайката, да рисуват и да четат книги.
Възрастните им се възхищаваха. Дори ги изпращаха на училище близо до къщата на баба им, за да може Тамара Николаевна да води децата при себе си, докато родителите им са на работа. Забавно е, но момичето често помагаше на брат си с домашните, въпреки че беше с един клас по-напред от него.
Но Максим беше надежден защитник срещу наглите момчета, които се подиграваха с красивата Оля. когато дойде времето, наречено пубертет, когато момчетата и момичетата започват да се интересуват един от друг, Оля първа осъзна, че всички момчета, на които би могла да обърне внимание, не могат да се сравняват с брат ѝ.
Също така забеляза, че когато Максим започваше да ѝ разказва за момичета, нещо в гърдите ѝ започваше да я боли и ѝ трябваше известно време, за да разбере, че това не е нищо повече от обикновена ревност. Когато Оля сподели откритието си с брат си, смеейки се, той я погледна странно и каза: “Знаеш ли, аз имам точно същата история.
Когато говориш за съседа си, аз съм готов да го убия! ‘ След това просто се засмяха, но известен остатък от този разговор остана и у двамата за дълго време и те предпочетоха да не говорят повече на тази тема.Когато Олга навърши 16 години, тя беше блъсната от кола, докато караше колело.
Момичето беше настанено в болница с тежки наранявания. по това време Максим отсъстваше, занимаваше се с планински туризъм и беше на поредния поход. върна се седмица след инцидента и щом чу за неприятностите, веднага се втурна в болницата. Когато влязох в отделението, видях тънко, посиняло лице, обрамчено с бинтове.
Буца се търкулна до гърлото му, а Максим едва сдържаше сълзите си. олга, усещайки нечия безкрайно скъпа ръка, която нежно държеше дланта ѝ, отвори очи, видя Максим, усмихна се с усилие и от устните ѝ се изтръгна силно издишване. Осъзна какво ѝ е липсвало през всичките тези дни, след като се събуди в болничната си стая.
През замъглената завеса, която покриваше очите ѝ, сред всички хора, които се суетяха около нея, тя продължаваше да го търси. А това, че не го откриваше, я караше да се чувства още по-болезнено и да диша още по-трудно. Сега е друго. Макс е до нея, което означава, че всичко е наред.
Той почти не я е напускал през цялото това време. А медицинските сестри казваха с възхищение: “Леночка, какво прекрасно гадже имаш! Ти си такава късметлийка.” Тогава, за първи път в живота си, Олга осъзна, че това, за което съжалява най-много на света, е, че Максим е неин братовчед.
А денят, в който той се върна, беше най-щастливият за тях. те криеха любовта си от всички. Отначало дори от себе си. Но един ден, останали сами на вилата и на чаша вино, изведнъж започнали да си разказват за всичко, което се е случило, какво се е случило, какво се случва, какво ще се случи.
Те са близки роднини и това казва всичко. И престъпните целувки, докосването на треперещите ръце и периодичното горещо дишане, което преминава в забрава. То трябва да бъде изхвърлено от паметта, зачеркнато, отмито. Да се скрият всички доказателства.
Олга, плачейки горчиво, разказа на Макс за основните улики няколко месеца по-късно.Той слушаше обърканата й реч и в него закипя нещо невероятно, нещо като лудост го завладя. Той придърпа Олга до себе си и каза тихо, но твърдо: “Стига толкова! Достатъчно!
Ще бъдем заедно, ще кажем на всички, че ще имаме бебе! Не искам повече да го крия, не искам да се страхувам. В края на краищата, ние сме се женили за братовчеди. Оттогава не са минали много години. Ако не друго, ще отидем. Обичам те.” След това имаше семейна среща.
Плачеща Олга, мрачен Максим, шокирани родители. Те решават да защитят баба си и да не я допускат до това “ужасно” дело. Така тя остава в неведение. Когато потоците от викове, взаимни упреци и унизителни думи приключиха, те преминаха към главния въпрос – бременността на Олга.
Тук мненията на родителите бяха напълно единодушни: от този ужасяващ и позорящ факт трябваше да се отърват, и то възможно най-скоро, преди някой да е узнал каквото и да било. Основният аргумент беше възможността да се роди дете с дефект.
И колкото и Макс да се опитваше да я убеди, че това не е необходимо, че има абсолютно здрави деца от роднински бракове, всичко беше напразно.Това, което най-много убиваше Макс, беше онова, което виждаше в очите на любимата си. Нещастното момиче все повече и повече клонеше към мнението на родителите си.
И той разбра, че не може да я убеди. Ужасът й от бъдещето беше толкова голям. Скоро детето изчезна. А Олга, която беше изпаднала в състояние на абсолютна апатия, беше изпратена далеч от Максим. След като се възстановила малко, тя отишла в Санкт Петербург при баба си по бащина линия.
И остава там. Няколко години по-късно тя се омъжва за успешен бизнесмен, но двамата нямат деца. Когато Олга се подлага на медицински преглед, се оказва, че след аборта никога няма да има деца. Депресията я превръща в затворена, застаряваща жена, откъсната от външния свят.
Опитвали се да лекуват Олга, показвали я на най-добрите специалисти, водели я в добри санаториуми. Нежно любящият ѝ съпруг неведнъж започна да говори за осиновяване на дете. Но тя не искаше нищо повече в този живот. Само понякога, когато наоколо нямаше никой друг, тя вадеше старите писма на Максим, четеше редовете, които отдавна беше научила наизуст, и плачеше.
Нещо светло и топло се пробуждаше в душата ѝ за няколко мига, когато си спомняше за най-скъпия човек на света. Изминаха няколко години. Един ден Олга получава обаждане от майка си, която я моли да дойде при нея. Осемдесетгодишната ѝ баба, която била диагностицирана с рак, умирала и искала да се сбогува със семейството си.
Докато се изкачвала по стълбите към апартамента на баба си, тя виждала “сцени” от живота си, които проблясвали пред очите ѝ като във филм. Хиляди пъти беше идвала тук с Максим и Олга позвъни на звънеца. Един мъж отвори вратата. Тя беше зашеметена, отвори широко очи и се вгледа, без да мига.
Бавно започна да проумява: това беше той. Преди Олга да успее да каже каквото и да било, бащата на Максим излезе от стаята, погледна я с горчивина и й направи жест да влезе в стаята на баба си.Тамара Николаевна, виждайки внучката си, която по непонятни за нея причини си беше тръгнала внезапно преди няколко години, се разплака тихо.
Очакваше да види красиво, ярко, младо и цъфтящо момиче, но вместо това видя съсухрена, прегърбена жена с тъмни кръгове около очите, която не приличаше на внучката ѝ. Когато Олга коленичи до леглото ѝ, Тамара Николаевна извика тихо: “Какво се е случило с теб, моето момиче?
Кой те изтощи толкова много, изсуши те?” Олга само наведе мълчаливо глава и притисна устни в набръчканата ръка на баба си. Родителите на Максим и Олга се спогледаха, а лицето на Максим бързо пожълтя. След няколко секунди Тамара Николаевна пое повече въздух и започна да говори.
Тя се сбогуваше с близките си, като отправяше към всеки от тях мили думи и пожелания. Когато дойде ред на Татяна, Тамара Николаевна спря за минута, сякаш се замисляше. Знаеш колко много те обичам! Точно както покойният ни баща те обичаше. Ние те обожавахме.
Но сега трябва да ти кажа истината. Предполагам, че нямам право да мълча. Таня, баща ти и аз те осиновихме, когато беше съвсем малка. Най-добрата ми приятелка, Лилия Чернишева, почина веднага след раждането. Тя нямаше съпруг, затова те взехме при себе си и никога не сме съжалявали за това.
Израснахте толкова красиво и ми дадохте любимата ми внучка, Олечка. И макар че ти и Володя не сте брат и сестра, ние ви обичахме толкова, колкото и той.” Тя нямаше време да довърши, защото Олга, която стоеше до стената, изведнъж започна бавно да се свлича на пода.
Максим стисна главата си с ръце и изрева. И изведнъж в надвисналата тежка тишина прозвуча просълзеният глас на Владимир Петрович, бащата на Максим: “О, Боже! Какво сме направили!”
