На двадесет и пет годишна възраст починаха по-малката ми сестра и съпругът ѝ. Бяха попаднали в автомобилна катастрофа и двамата загинаха. Това беше ужасна трагедия за цялото семейство. И двамата бяхме млади, красиви и имахме дъщеря, която беше на две години.
Аз съм с десет години по-възрастна от Елена, никога не съм се омъжвала, живеех на село с майка си, грижех се за майка си и за домакинството. След тъжните събития Настя се озова при мен. Дълго време не мислех да я осиновя. Как бих могъл да постъпя по друг начин?
Не бих могъл да оставя собствената си кръв в сиропиталище. Това беше немислимо за мен. Настя ми стана като дъщеря. Отгледах я от тригодишна възраст. Почти веднага започна да ме нарича майка, но аз не скрих истината за произхода ѝ. Никога не се омъжих и целият ми живот и цялата ми енергия бяха насочени към отглеждането на Настя.
Майка ми почина заради болестта си и аз работех сам, за да платя за образованието ѝ в най-добрия университет в града. След като завърши училище, Настя отиде в града и се настани в апартамента, който беше наследила от родителите си. Не се връщаше толкова често, беше твърде заета с ученическите си занимания.
Но аз не се обиждах, тя беше млада. Настя е омъжена от три години и има собствен син. След появата на бебето тя започва да го посещава по-често.Но той идва и ми казва: -“Защо не сложиш малко пресни плодове и зеленчуци в нашите ястия? Детето и аз обичаме да ядем прясно.
Вие живеете в провинцията, така че не ни угощавате с това. И тя знае, че здравето ми не ми позволява да се занимавам повече със земеделие. Така че дори не знам какво да кажа. Имам чувството, че това е единствената причина тя да ме посещава, така че един ден не издържах и й казах:
– “Настя, ходиш ли до селото само за провизии? Тя не каза нищо, но спря да идва, което е по-красноречиво от какъвто и да е отговор, обажда се само понякога, но аз дори не искам да отговарям. Трудно е да се опише колко много съжалявам.
