Баща ми напусна семейството, когато бях много малка. Отгледаха ме баба ми и майка ми. Не си спомням изобщо баща си, от него имам само фамилното и бащиното си име. Да, и още една снимка в семейния албум. От детството си съм чувала само, че никой не иска жена с дете.
Тя няма шанс да бъде щастлива. Майка ми е живяла сама през целия си живот. Баба ми винаги я даваше за пример. Не живеех с баща си и в къщата никога не е имало мъж. Така че не знаех дали съм изгубил нещо, или не! Сред приятелите ми имаше деца, които гледах и си мислех, че е по-добре да нямат баща, отколкото да имат такъв.
Но аз бях възпитан по съвсем различен начин. За баба ми и майка ми мъжът е нещо като свещен бик. Той може да прави всичко, може да пие, да излиза, да не се прибира вечер, а жената трябва да носи чехлите му в зъбите си. Жената трябва да е щастлива само от мисълта, че има мъж наоколо.
Баба ми през цялото време ме плашеше и ми говореше: – “Жена без мъж е като чайник без дръжка. Никой няма нужда от нея. Ние сме създадени за семейство. Това е майка ти, добре ли е? Кой има нужда от нея с това допълнително тегло? Под “допълнително” те имаха предвид мен.
Опитваха се да ми внушат робско мислене. Отчасти мислех така. Когато приятелят ми ме помоли да се омъжа за него на двадесетгодишна възраст, веднага се съгласих. Майка ми и баба ми бяха щастливи. Три години по-късно го оставих с детето си. Семейният ни живот така и не се получи. Майка ми и баба ми ме убеждаваха да се върна, да се извиня.
Плашеха ме колко трудно ще ми бъде с дете. Беше ми писнало от семейния живот и реших да изградя живота си без съпруга си. Завърших университет, който изоставих след раждането на бебето.Намерих си работа и работих неуморно. Посветих се на работата си, което ми даде възможност да не стоя вкъщи и да слушам баба си.
Майка ми и баба ми помогнаха много за детето ми. Работата ми е трудна, но печеля много. Купих си апартамент, кола и сега живея отделно. Преди една година се запознах с един мъж. Шест месеца по-късно той ми предложи брак. Няма да ви разказвам колко щастливи бяха майка ми и баба ми.
Вадим стана герой за тях, защото се ожени за мен! Свекърва ми също мислеше така, но най-лошото беше, че и Вадим мислеше така. Живеехме в моята къща и аз имах нормални отношения с дъщеря си. Месец по-късно започнахме да се караме. Отначало си мислех, че просто трябва да свикнем един с друг.
Майка ми постоянно ме упрекваше, че реагирам прекалено остро и че трябва да му отстъпя. Трябва да съм му благодарна, накратко, да се моля за него. Веднъж, по време на поредната кавга, му казах, че е въпрос на това кой кого е взел, защото той живее в моя апартамент.
– “Трябва да си щастлива, че се омъжих за теб. Кой би те искал с детето си?” – каза той, събра нещата си и си тръгна. Няма да ви разказвам какво направиха мама и баба. -Трябва да го помолиш за прошка и да си го върнеш. Как ще отгледате дъщеря си без съпруг? Не всичко трябва да се измерва с пари.
В къщата трябва да има мъж”, опитваше се да ме научи баба ми. Но аз не съм доволна от това отношение. Аз не съм нещо, което е взето с детето, не съм дошла при него и той не ме е взел. Той е този, който живее в къщата ми. Въпреки това не сме говорили за развод, но ако той продължава така, определено ще подам молба за развод. И няма да го помоля да се върне у дома.