Съпругът ми помогна да изнеса количката и изтича на работа. Със сина ми Максим излязохме на разходка в парка. Изненадващо, в парка нямаше никой, само едно момиче се разхождаше с едногодишно дете. То сигурно току-що беше започнало да ходи, защото често се свличаше на дупето си.
Отдалеч се възхищавах на опитите му да се изправи от асфалта и си представях как Максимка би правил същите опити на неговата възраст. Когато момичето мина покрай мен, очите ни се срещнаха. Тя спря до мен и ме погледна втренчено, след което каза: – Светлана, здравей.
Изненадах се, защото не познавах момичето. съжалявам, но не ви познавам – казах смутено. Бяхме в една и съща болница преди повече от година. Тогава ти ми спаси живота.” – Елена, скъпа, как си се променила. Какво прекрасно дете имаш. Поговорихме си известно време и когато тя си тръгна, си спомних за времето, когато направих първия си спонтанен аборт.
Настаниха ме в една стая с раждаща жена, а там беше и Елена. Момичето отказваше да храни собственото си дете, искаше да го даде в сиропиталище. Поговорих с нея и разбрах, че е забременяла случайно, преди да навърши 17 години.Приятелят ѝ е в храстите, а родителите заплашват да изхвърлят нея и детето на улицата, ако ги заведе у дома.
Когато родителите дойдоха на гости на дъщеря си, изтичах при сестра ми и я убедих да доведе детето, за да го покаже на баба си и дядо си. Помислих си, че те ще бъдат съкрушени, когато я видят, и така и стана. Дядото взе внука си на ръце и каза: “Той прилича точно на мен! Отнесоха детето у дома.
Сега Елена вече е срещнала добър човек, който е приел детето ѝ. Родителите на момичето не се интересуват от внучката си. Забременях три месеца след спонтанния аборт. В края на краищата бях готова да родя сина на Олена, ако тя се беше отказала от него. Радвам се, че всичко се получи добре и за двама ни.
