– Здравей, дядо! – Здравей, внуче! Защо си сам тук? Къде е Маша, годеницата ти? Какво не е наред с момичетата, дядо? Едната е хихикаща и се смее на всичко. Другата е ученолюбиво момиче. Аз се пошегувах, а тя ми отговори: “Не бъди глупав”.
Няма да знаеш как да подходиш към тях. Затова дойдох да те видя. “Дядо Петко, вкъщи ли си?” – чу се глас от улицата. “Влез – извика дядо ми в отговор, – това е Анка, внучката на съседката. Ще те запозная.” – Няма нужда, предпочитам да седя в другата стая…
– Ето. Баба ти изпрати малко мляко – каза момичето, докато влизаше в стаята. Сядай, Анка, трябва да говоря с теб.” – Харесваш ли днешните млади хора?” – попита той, когато тя седна на масата. – Не – захили се Анна. – Защо? – Всички са толкова лекомислени или нещо такова.
Единственото, което умеят да правят, е да се смеят на всичко.” – Какво? Всички ли са такива?” – Не, разбира се, че не. Само тези, които не са лекомислени, тези, които са някакви учени. Те самите не се грижат за хумора, но го изискват от нас. Искат да можем да говорим на интелигентни теми и да пеем песнички.
– Е, аз обобщавам. Тоест те изискват от нас гъвкавост, но самите те имат едностранчиво развитие. – А какво ще кажете за внука ми? Що за момче е той? – Няма да му се карате? – Не. Обещавам. – Той е учен, дядо Петя… – Чувал ли си? “Как ти харесва погледът от другата страна?” – попита дядото внука си, след като момичето си тръгна.
“Неприятно е”, въздъхна внукът. “Не се притеснявай. Всичко ще се оправи. Просто се опитай да не мъдруваш с момичетата и да гледаш на живота с чувство за хумор… На следващия ден внукът ми се върна в града. За да се сдобри с приятелката си.
