Лариса лежеше до стената и плачеше. – “Ти луда ли си? Да плачеш заради мъже? Те не си заслужават! Вземете се в ръце! – Моят Ваня си заслужава. Знаеш ли какъв е той… -Какъв?” Катя беше дори любопитна.
– “О, ти няма да разбереш. Единствената ти грижа е за него, който хърка сладко в креватчето си” – и Лариса кимна към родилната зала. Вече се обадих на всички. “Нефедова, не е време да се прибираш у дома. Трябва да се обличам”, попита саркастично чистачката.
Но никой няма да ме вземе – Лариса вече не можеше да сдържа сълзите си. “Но ето го, дългоочакваното обаждане от съпруга ѝ. Къде си? На път съм!” Лариса скочи от леглото, но скоро отново се опомни, когато чу непознат глас по телефона. Какво имаш предвид, падане?
Не те разбирам. Лариса седна на леглото и се заслуша внимателно… Отиде до прозореца и скръбно вдигна ръце. Съквартирантите ѝ дори спряха да се прибират и я погледнаха мълчаливо. – “Кажи ми какво се е случило, ти, камък! Той се търкаля наоколо, а ти дори не го показваш” – продължиха съседите.
Но Лариса не искаше да чуе нищо. – “Здравей, мамо. Знаеш ли? Да, той е в магазина за алкохол. Идваш ли с баща си? Добре, ще те чакам.” Лариса сложи телефона на нощното шкафче и започна да събира нещата. Раждащите жени напуснаха заедно отделението.
Смееха се и се усмихваха, разменяха контакти. Родителите на Лариса дойдоха да я приберат, както бяха обещали. Всички се прибраха у дома. Всяка нова майка беше толкова щастлива, че дори забрави да разбере какво се е случило с Ванечка. Утре дори няма да си спомнят за това.
