Сватбата е най-важният празник за младоженците, защото се случва веднъж в живота. За булката на този ден е важен външният ѝ вид: роклята, прическата и гримът. Подготвях се за сватбата в продължение на един месец, а годеника си чаках в продължение на два.
Вася беше в армията и поддържахме връзка чрез кореспонденция. В едно от писмата си той пише: “Скоро ще дойда, пригответе се. Ще трябва да смениш фамилията си, независимо дали искаш, или не. Никой не ви пита.” В този момент сърцето ми започна да бие по-бързо.
Винаги съм мечтал да споделя живота си с теб. Започнахме да се срещаме, когато бяхме още в училище. В деня на сватбата всичко започна перфектно и нищо не предвещаваше лошо. Масата беше подредена в дома на младоженеца, гостите се събираха.
Вася и приятелите му дойдоха да ме вземат. Изглеждаше толкова красив, че ми се искаше да му се възхищавам цял ден. Не можех да спра да мисля, че сега той е мой, а аз – негова. Сватбата ми беше провалена от собствената ми майка. Тя изрови отнякъде своя самогон и започна да гаси Васил с него.
“Мамо, престани! Мирише ужасно и той може да се отрови”, извиках аз, но никой не ме слушаше. С Вася отидохме в службата по вписванията, оженихме се и се втурнахме към дома му. В колата му стана лошо, но не го показа. На празненството един от гостите започна да крещи: “Горчиво е!”.
Изправихме се, за да се целунем, но давещият рефлекс на Вася се задейства от развалената напитка.Той повърна върху роклята ми. Тръгнах към спалнята разплакана. Сватбата беше провалена. “Благодаря ти, мамо!” – казах й през сълзи. Свекърва ми и майка ми изпиха роклята и я изчакаха да изсъхне. Категорично отказах да облека нещо друго.
Свекърва ми беше намерила сватбената рокля на по-голямата си дъщеря. Облякох я и отново излязох при гостите. Вася отново повърна върху мен. Не можех повече да го понасям. Преоблякох се и седнах в спалнята, а Вася лежеше до мен и спеше. Това не беше сватбата, за която мечтаех. Въпреки че живеем добре, винаги си спомням за този важен ден с горчивина и обида.
