Аз съм на петдесет години. Целият ми живот е посветен на семейството ми. С Карина се запознахме на двадесет и две години и се оженихме на двадесет и четири. Много обичах съпругата си, тя в известен смисъл беше идеал за мен. През целия брак никога не предъвквах предателство и не се оглеждах.
Имахме две деца. Виждах, че на съпругата ми ѝ е трудно да се справя с две малки деца, затова ѝ помагах след работа. Карина никога не работеше и се занимаваше предимно с домакинството. Семейството можеше да живее с моята заплата и да няма нужда от нищо.
Но после се случи така, че компанията, в която работех, фалира. По това време големият ни син беше на десет години, а най-малкият – на осем. Семейството остана без препитание. Моят приятел ми помогна, предложи ми да отида да работя в Италия. Аз се съгласих.
Честно казано, условията на живот там не бяха от най-добрите, но пък плащаха добре. Не харчех много за себе си, всичко изпращах на семейството си. Те можеха да си позволят да живеят нашироко, докато аз спях в едно мизерно общежитие и се хранех предимно с полуфабрикати. Това беше моето съзнателно хранене. Вярвах, че мъжът е длъжен да издържа семейството си и да се грижи за благополучието на съпругата и децата си.
Така изминаха петнадесет години. По онова време посещавах града само няколко пъти годишно. Годините на живот в лоши условия не бяха напразни, развих много хронични заболявания. Но успях да осигуря на децата си добро образование. Синовете ми отдавна се преместиха, живеят самостоятелно и работят. Година след завръщането ми бях диагностицирана с ужасна болест. Болестта показа истинското лице на семейството ми. Синовете ми дори не ме посещаваха, намираха различни причини за това. А съпругата ми скоро се разведе с мен, като каза: “Викторе, все още съм твърде млада, за да се посветя на безнадеждно болен човек, съжалявам. Бях невероятно наранена и натъжена. Жена ми ме напусна заради друг мъж. За щастие се възстанових, но нямам представа как да продължа.
