Чичо ми ме прибра като бебе. Родителите ми бяха починали. Израснах със сина на чичо ми, Андрий. Аз бях открит, весел и се справях добре в училище, докато Андрей беше затворен и трудно се учеше. Не бяхме особено добри приятели, защото той никога не искаше да има близки отношения с мен, а аз продължавах да се обръщам към него.
Разбира се, спрях да го правя, но все още общуваме нормално. Чичо ми беше ръководител на голяма компания и печелеше добри пари. С Андрей влязохме в един и същи университет, в икономическия факултет. Бях на 21 години, когато срещнах едно красиво момиче, Вероника, и се влюбих в нея.
Тя беше на моята възраст и аз започнах да се грижа за нея. Месец след като се запознахме, станахме близки. Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Един ден Вероника ми каза думи, които още помня: “Страхувам се да бъда щастлива, защото щастието не трае дълго.”
Малко по-късно дочух следния разговор вкъщи: “Казват, че дъщерята на Васил се среща с някого, те се обичат. Трябва бързо да запознаем нея и сина ни, иначе завидната булка ще ни се изплъзне.” – Да, ще организирам срещата им. А след няколко седмици нека той й предложи брак.
Разбрах само едно: че чичо ми и някакъв олигарх са се договорили да оженят децата си и че Андрий дори не познава това момиче. Забравих този разговор, но напразно. Любимата ми Вероника внезапно изчезна от живота ми.Не знаех адреса на къщата й, не можех да я намеря.
Съучениците ми казаха, че е излязла в творчески отпуск. Не можах да намеря място за себе си. Стигнах дотам, че на улицата се приближавах до момичета, които приличаха на Вероника. Като цяло бях разочарован, не съм разговарял с момичета в продължение на две години.
Но скоро се съвзех, защото животът продължаваше. По това време вече бях завършила университет и имах добре платена работа. А Андрей, струва ми се, срещна онова момиче и се ожени. Преместиха се в друга държава, защото брат ми получи добро бизнес предложение.
Аз не се интересувах особено от него, не бях в състояние да го направя. Междувременно се запознах с едно момиче и се оженихме. Обичахме се, но не можехме да забременеем. Един ден, докато се разхождах из града, видях на площада момче, което приличаше на мен като две грахови зърна в шушулка.
Започнах да го следвам. Той се приближи до майка си, прегърна я и тя се оказа Вероника. “Това ли е моят син?” – попитах аз. Вероника кимна и започна да плаче. Оказа се, че тя е момичето, за което Андрей се е оженил, била е принудена. Вероника казала на младоженеца за бременността си преди сватбата, но той все пак се оженил за нея.
Двамата нямат други деца. Вероника се връща в родния си град само за една седмица. Разменихме си телефонните номера и това беше всичко. Тя никога не ми се обади. Оставих го така. След известно време съпругата ми забременя и сега имаме две деца. Аз съм щастлив съпруг и баща.
