Когато станем възрастни, под тежестта на проблемите, които трябва да разрешим, и делата, които поемаме върху себе си без причина, забравяме за хората, които обичаме най-много, изключваме ги от живота си, смятаме ги за “излишни”. Но в детството същите тези хора са ни прегръщали и всички проблеми и тъга са изчезвали.
Вадим беше единственият препитател в семейството. Не му беше лесно, защото заплатата му не беше от най-високите и той търсеше допълнителни източници на доходи.
Тогава, в неподходящ момент, баща му се разболял и тъй като старецът живеел сам, Вадим трябвало да го приюти. Снахата се отнасяше към Сергей Николаевич с подчертана студенина. Тя постоянно повтаряше на съпруга си, че им е трудно да носят бащата на момчето.
Скоро било решено Сергей Николаевич да бъде настанен в старчески дом. Вадим опаковал вещите на баща си, качил него и сина му в колата и го откарал на адреса, който съпругата му вече била избрала.
Вадим вярваше, че там ще бъде по-лесно за баща му и че за него ще се грижат по-добре…На връщане синът на Вадим, 7-годишният Никита, изведнъж пита баща си: “Татко, можеш ли да ми кажеш адреса на това място? Защо ти е нужен, сине?” Вадим попитал: “Ами за да знам къде да те заведа, когато остарееш.
Вадим веднага се обърна и последва баща си. Дълго се извиняваше на стареца си, дори искаше да коленичи, но той не му позволи. Трябва да ценим родителите си, защото докато те са живи, спокойно можем да се смятаме за деца.
