Седемгодишно момче се разхождаше из пазара с бебе, увито в изгоряло одеяло: “Леле, имаш ли случайно бебе, което ти трябва? Но никой не се интересуваше защо то иска да подари новороденото. Както обикновено, в събота идвах на пазара, за да купя зеленчуци и плодове за седмицата.
Докато избирах зеле, изведнъж усетих, че някой ме дърпа за ръкава: “Леле, случайно не ти ли трябва бебе? Аз съм самотна жена, на 42 години. Връзката ми със съпруга ми не се получи, защото не успях да родя дете, и се разделихме преди много години.
През последните десет години бебето беше мое съкровено желание, все чаках някакво чудо, но то така и не се случи. Наскоро започнах да събирам документи за осиновяване и тогава получих това предложение. Оставих зелето настрана и се обърнах към момчето: “Искам го! И ти просто му го даваш?”
– Просто му го давам, нямам с какво да го нахраня. Нямам мляко, а той не иска да яде макарони. – Как се казваш?- Аз съм Саша, а това е Дима, по-малкият ми брат. Той е на два месеца, храни се само с мляко, по-малко от литър на ден, така че не е много скъпо, вземи го.
Саша, родителите ти ще имат ли нещо против, ако взема Дима – тя си тръгна преди три дни и още не се е върнала. Мисля, че ще се зарадва, ако някой вземе Дима, тя през цялото време му се кара, че плаче. От външния вид на децата и от думите на Саша разбрах, че това е едно дисфункционално семейство.
В главата ми пулсираше мисълта, че тези деца са ми изпратени от съдбата, така че не напразно бях събрала документите за осиновяване. Но първо трябваше да намеря тази майка, която спокойно оставя децата си сами в продължение на три дни. “Саша, дай ми Димочка.
Хайде да се качим по стълбите към твоята къща, може би мама си е вкъщи, трябва да я помоля за разрешение.” – Хайде, не е далеч. Саша изведнъж изглеждаше тъжен, в очите му блестяха сълзи. – Саша, какво става? “Леля Настя, много съжалявам, че предадох Димка, той все пак ми е брат, свикнал съм с него.
Но така ще бъде по-добре за него. Съседката ни казва, че рано или късно така или иначе ще ни вземат в дом за сираци. – Е, може би тогава ще дойдеш да живееш при мен, за да не се разделяш с брат си?- Възможно ли е? Аз съм възрастен. – Може, най-важното е майка ти да се съгласи и лелите от отдела за настойничество да ти дадат разрешение.
Няма ли да ти е жал за майка ти? – Бих я посетила, но не искам да живея повече с нея, предпочитам да отида в дом за сираци… Тя никога не е тук, прибира се пияна, крещи, готви само макарони. А когато гостите ѝ дойдат на гости, ние с Дима трябва да стоим навън до падането на нощта, докато си тръгнат.
Сега започнах да плача. Стигнахме до къщата, в която живееха децата, и, о, боже, срещнахме майка им на входа! Жената беше в състояние на тежък махмурлук. Външният ѝ вид показваше, че е пила в продължение на няколко дни. В този момент изглеждаше, че би продала не само децата си, но и душата си за една бутилка алкохол.
По някакъв начин успях да предам на тази жена, че бих искал да осиновя децата ѝ. Тя помисли няколко минути и после каза: -Колко пари ще ми дадеш за тях? – Колко искаш? – Десет хиляди! Но само след като се оформи документацията. Междувременно, с ваше разрешение, момчетата могат ли да останат при мен? Сега нямаш време за тях.
– Пусни ги… Но не забравяй… десет! Не по-малко! Ще чакам! – Добре. Добре. Записах разговора ни на диктофона в телефона си и с него отидох в службата по настойничество. Бързо лишихме тази корумпирана мадам от родителски права и уредихме осиновяване.
Служителите от отдела за настойничество ме убеждаваха да не й давам парите, които беше обещала, но аз, като човек, който държи на думата си, все пак го направих, защото благодарение на тази жена имам двама прекрасни сина!
