Затова позволих на снаха ми и на сина ми да живеят в моя апартамент след сватбата. И тя започна да ми поставя граници. В собствената ми къща. В центъра. Тя не харесва факта, че аз имам ключовете от апартамента, аз съм хазяйката.
Казва, че мога да влизам, когато си поискам, когато те не са вкъщи. Вярно е, мога да вляза, когато си поискам, имам право, но не е моя вината, че те не са вкъщи, когато дойда. Това е моят апартамент, идвам, когато трябва, нося им моите кисели краставички и конфитюри.
Така да се каже, аз се грижа за тях. В отговор не чувам “благодаря”, а “нека върне ключовете”. Коя е тя в къщата ми? Освен това се е научила да не отговаря на телефона. Обаждам се, за да попитам как са те, как е внукът ми, синът ми или поне как е тя, а тя не иска да вдигне телефона.
Винаги е толкова раздразнена, когато й се обаждам. Много добре знае, че синът ми е на работа и не мога да го безпокоя, затова ме кара да се обаждам на родителите ѝ. Между другото, те са далеч и тя ги изнервя. Такава дъщеря и снаха е тя. Тя също така твърди, че аз съм домакинята в дома ѝ.
Искам да отбележа, че не преглеждам нейните гардероби и лоджии, а моите гардероби и лоджии. Къщата е в постоянен безпорядък.Ако не бях аз, тя щеше да живее като прасе в кочина. Тя е толкова неблагодарна, когато ги няма, аз поливам цветята вместо тях, грижа се за котката, чистя къщата, прибирам вещите ѝ, мия чиниите след нея.
Проверявам обядите ѝ, не дай си Боже, в случай че изстинат, а тя с тях ще нахрани останалите членове на семейството. Други хора биха искали да имат такава свекърва, но тя ми се кара, тя ми поставя граници. Тя ме моли да не се намесвам. Нека стане добра домакиня, да научи сина ми и внука ми да готвят правилно и тогава ще я оставя. Междувременно супата ѝ е добра само за котката.