– “Срокът е 6-7 седмици. Ще задържиш ли бебето? -Да – казах твърдо. -Но вече не си млада. Ще трябва да минеш през всички тестове. -Искаш да кажеш, че съм твърде стара за раждане? – Не можех да сдържа сълзите си. – “Успокой се, изпий една чаша вода.
Имаш много нерви. Вървях по улицата и все още плачех. В продължение на 18 години се опитвах да забременея. Успях. И сега плача. “Ами котката? Съпругът ми го обича. Но бебето може да е алергично. Добре, ще уговоря майка ми да го направи.”
Когато се прибра вкъщи, тя видя Олег, който сияеше от щастие. -“Лада, любов моя, ела в леглото. Много те обичам. Ще ти направя обяд. – Обичаш ли ме? И когато стана дебела, пак ли ще ме обичаш? От този момент нататък плачех по всякаква причина. Понякога дори без причина.
Винаги се дразнех. Освен това бях постоянно гладен. Стигнахме до 16-ата седмица с мъка. През цялото това време Олег търпеше моите лудории, понякога дори се опитваше да се шегува. Когато разбрахме, че ще имаме момиче, му измислихме име – Лучия.
Това беше моя идея, защото Олег искаше да я кръстим Анна. Започнаха отоци, дори носът ми беше подут. Не можех да спя. Непрекъснато ми се виеше свят. “Кога ще свърши всичко това?” – мислех си. Ходех като патица, гърбът винаги ме болеше. Дори нормалното лягане не беше опция.
В 36-ата седмица вече се бях сбогувала със съпруга си. Казах, че не мога да издържам повече и ще се самоубия. Дори написах завещание. Обадих се на един приятел, с когото бях в конфликт от много години. Помолих я за прошка. Раждането започна внезапно.
Дори спокойният Олех се паникьоса. Но на мен вече ми беше все едно. В болницата дори отказах да вземам болкоуспокояващи. Какъв глупак. Тя плачеше като бебе. -Честито. Ще имаш момиче. И акушер-гинекологът ми подаде малка бучка.
Това е истинско щастие. – “Е, здравей, моята Анечка. Съпругът ми и аз сме истински герои. И сега съм готова да родя дете отново и отново. Да преживея отново и отново най-красивото и загадъчно явление в нашия живот.
