Този Великден е знаков за Роман и Ирина. Те се върнаха у дома много щастливи. “Все пак животът е красив”, каза Роман. И Ирина разбра, че усилията ѝ не са били напразни. Защото по пътя към щастието те трябваше да преминат през много неща.
Човекът беше от богато семейство, родителите му работеха в университет, така че след като завърши училище, той се присъедини към студентското семейство. Без да има проблеми, Роман се различаваше от останалите: носеше скъпи дрехи, имаше кола във втори курс, макар че не караше много, защото баща му не му позволяваше, и се хранеше в скъпо кафене.
Момичета не липсваха. И той се влюбва в гордата красавица Анна. Момичето се възползваше от красотата си, не поглеждаше към младоженците и още през първата година от следването си се срещаше с петокурсник. Роман не беше свикнал да побеждава, затова не остави момичето да мине.
Но всичко беше напразно… щом я видя да се отдалечава, държейки ръката на Руслан, всичко свърши… – Не си отивай и не сънувай. Аз се омъжвам, а ти си добър, така че ще си намериш друг – каза веднъж Анна, когато момчето я спря вечерта на входа. Оттогава Роман сякаш се беше сменил и започна да гледа в чашата си.
С течение на времето това хоби се превърна в навик. Роман започна да пропуска часовете. Един ден, когато не се появил в час, на вратата на апартамента му се позвънило. Ромка се протегна сладко и отвори: “Какво правиш тук?” – попита той съученика си, който стоеше там и му се усмихваше.
Той не говореше много с момичето. В края на краищата Ирина беше тиха. Тя седеше в края на класа, въпреки че беше добра ученичка. Дошла е в града от съседен регион. Не се срамуваше, че е живяла в провинцията. Говореше много за природата, за частната ферма на родителите си.
Когато е лято, тя няма време да се пече на слънце или край езерото – има достатъчно работа на полето. “Кога ще ми покажеш как е във вашето село?” – попита веднъж Роман. Ирина отвърна: – Добре дошла… Сега е дошла при него, дори не знае защо.
Отдавна харесваше Роман, но не му “висеше” на врата. Мълчаливо наблюдаваше живота му и се разстройваше, когато го виждаше с други. А когато Роман се превърна в мъжа, който е сега, сърцето ѝ се разби. Затова в първия ден, в който Роман не идва в университета, Ирина решава да го посети.
Попитала приятелите си за адреса и решила да почука на вратата на човека. Той се изненада, но покани Ирина в апартамента: “Какво гледаш? Съжаляваш ли ме? – Ти си слабак. Мислиш ли, че тя е единствената на света? “О, какво казвам… – заекна тя по средата на изречението, – знаеш ли – усмихна се искрено тя, – да отидем при мен.
Обещахте да видите това скучно село. Особено след като наближават празниците. Пролет е, справяме се добре. И ще видиш света с други очи.” “Хайде да вървим… Кога ще вървим? “Днес?” “Утре – засмя се Ирина, – днес е петък, а уикендът наближава. А в неделя е Великден.
Но не си мислете, че ще празнувате. Ще работиш малко по-дълго… – И как ще ме представиш на родителите си? Имате такива традиции в селото!” – “Приятел…” – “А ако е повече?” – заговорнически каза Роман. И като се вгледа внимателно в очите на Ирина, видя, че те са големи и сини, а тя има красива усмивка.
И се смущаваше, когато той я ухажваше. Трябва да си го заслужиш – каза тя и насочи темата към книгите, каквито имаше много в стаята на Роман. След уроците, както се бяха уговорили, младежите отидоха на село. Не мога повече да издържам на това шофиране извън пътя – промърмори Роман, опрял глава на раменете на приятелката си.
Тя разроши косата му и го успокои: “Само още малко. Не бъди капризен тийнейджър.” “Значи ходиш всеки уикенд?” – отвърна тя. Ирина предупреди родителите си, че няма да дойде сама. Вечерта баща ѝ ги посрещна на прага: “И така, бъдещ зет или какво?” “Приятел”, отвърна Ирина.
“Или може би бъдещ зет”, засмя се Роман. Почистената къща вече миришеше на Великден. Големи бели хлябове, щедро натъпкани с белтъчини. “Толкова много… Сигурно почерпвате другите.” “Почерпваме – пропя Ирина, – знаеш ли колко кръщелници имат родителите ми. Тези малки питки са за тях.
На следващия ден Ирина почука на стаята на Роман и каза: “Ставай, мързеливецо, ще боядисваме яйца.” Колкото и да му се искаше да лежи в леглото, той се пребори и бързо се облече. Гумените му ботуши вече бяха на прага: “Обуйте ги, ще отидем в блатото.
Там цъфтят водни лилии. Обичам да боядисвам яйца с тях. Те стават жълти, като малки пиленца… Да съберем брезови пъпки – това е за зелените. А от цвеклото на трапезата ще боядисаме червените…” Роман възприема простите селски истини като голяма мъдрост.
– “Може би ще хапнеш малко гъбена супа… а ти, бъдещият зет, може би още сто грама. “Имаш ли нещо против?” – попита компромисно баща си. “Не, не…” – каза Роман, изчервен до ушите. И добави: – Но закуската трябва да се заслужи. Не е ли така?” И като хванаха Ирина за ръка, те напуснаха къщата възможно най-бързо.
…В кошницата имаше усмихнат великденски козунак с яйца в три цвята. Майката на Ирина беше изпекла във фурната домашна наденица с горчица и чесън и сложи малко от нея в купата. Извади и една запържена пуйка. Роман искаше да щипне коричките, но Ирина му размаха пръст: не е добре.
А момчето, преглъщайки слюнката си, обеща да изчака до неделя, когато всички ще са готови. От събота до неделя Роман прекара нощта в църквата за първи път в живота си. Обикновено сънлив човек, той си помисли, че изобщо не му се иска да спи. Чувства се добре, сладък и спокоен.
Тук, с това момиче, му е спокойно. Той също така нежно хвана ръката на Ирина. Тя се усмихна. Когато свещеникът каза: “Христос възкръсна!” Роман отговори заедно с всички останали: “Той наистина възкръсна!” – Знаете ли, за дни като този си струва да се живее.
Колко красив е животът… – Роман прошепна: – Сега това ще бъде нашият празник. Благодаря ти, че ме върна към живота… Прекрасно е да имаш наоколо хора като теб.
