Съпругът ми почина след автомобилна катастрофа. Той и аз бяхме много щастливи. Живяхме заедно в продължение на 7 години. Тогава дъщеря ни беше на 5 години и все още си спомня как останахме без дом. В края на краищата аз и съпругът ми живеехме със свекърва ми.
Тя имаше просторен тристаен апартамент. И както си мислех, тя се отнасяше добре с нас или дори ни обичаше. Но предполагам, че съм бил твърде наивен. Веднага след този инцидент свекърва ми ми каза да си събера нещата веднага. Тя знаеше, че съм от сиропиталище и нямам при кого да отида.
Особено през зимата, вечер, с малко дете, това беше много жестоко. Помолих я да остане поне още един ден, за да уреди всичко с настаняването. Но тя каза, че аз и детето ми сме непознати за нея. И че не иска да ни вижда. Дъщеря ми стоеше зад мен и плачеше тихо, гледайки злобната баба, която доскоро я беше глезила и й беше сплитала косата.
Не можех да си обясня какво я правеше толкова враждебна към нас. Възможно ли е загубата на сина ѝ наистина да е повлияла на отношението ѝ към нас? Останахме и без баща си, съпруга, издържащия семейството. Освен това тя слагаше вещите ми в торби за боклук, когато се разхождахме на двора с детето.
А сега, когато я помолих да ни позволи да прекараме нощта, тя изхвърли всичко от балкона. И с всичка сила хвърли клетката с любимия хамстер на дъщеря ми във входа. Разбрахме, че няма с кого да поговорим, затова си тръгнахме. Събрахме си багажа и отидохме с тях на жп гарата.
Там случайно срещнах бившия си съученик. Той също беше от сиропиталището. А сега е началник на полицейски участък. Направил е нещо голямо. Веднага ме покани при себе си. След няколко месеца се оженихме. Той обича дъщеря ми и я възпитава като своя.
И тя се привърза много към него. Бях щастлива. Все пак минаха 15 години. И тогава на рождения ден на дъщеря ми дойдоха неочаквани гости. Те искаха да ме поздравят за 20-ия ми рожден ден. Баба ми, бившата ми свекърва, някак си разбра къде съм и дойде с малък букет и бонбони. Бях шокирана от нейната наглост, но не исках да вдигам скандал.
Макар че след това тя прекъсна всякакъв контакт с нас, смятах, че решението е на Соломия. Ако иска, може да общува с баба си. Не ми е жал за нея. Но дъщеря ми ме изненада, тя спокойно каза: “Ти казваше, че ние сме чужди за теб. Е, сега и вие сте наши. И тя затръшна вратата пред себе си. Аз не се намесих. Тя така изплаши детето, че вече 15 години дъщеря ми не е забравила нищо.
