Беше петък вечер, последният работен ден за тази седмица. Настя се прибираше вкъщи, беше работила до късно, но не се страхуваше да се прибере сама. Освен това светлината от автобусната спирка до къщата ѝ винаги свети. Тя реши да вземе автобуса.
От рано сутринта валеше сняг, а на улицата нямаше хора заради лошото време. Настя слезе от автобуса, а прозорците бяха толкова замъглени, че тя дори не забеляза, че е минала спирката си. Уличното осветление светеше и тя тръгна смело в нейната посока. Две момчета излязоха зад ъгъла, за да я посрещнат, и в този момент краката ѝ се подкосиха.
Те вървяха бързо към момичето, но в един момент сякаш се уплашиха от нещо и се обърнаха назад. Момчетата очевидно се страхуваха от човека, който вървеше зад Настя. Тя също чу стъпки зад гърба ѝ. Почти се изплаши и веднага си спомни за заплатата, която беше получила днес и носеше със себе си.
Настя се канеше да спре и да се обърне към човека зад нея, но той я беше изпреварил и вече вървеше напред. Тя се успокои и последва мъжа, докато той не се отклони от пътя. Решила да го настигне и да го попита: “Извинете, човече, бихте ли ме придружили до автобусната спирка, страх ме е.”
– Наблизо ли е? – Да, там, където са дванайсететажните сгради. Връщах се от работа и изпуснах спирката си. Бързо стигнаха до дванайсететажната сграда.Съпругът ѝ вървеше напред, а Настя едва успяваше да се справи с дългокракия мъж, който вървеше зад нея.
Съпругът ѝ я чакаше на автобусната спирка, на която отиваха. Когато го видяла, тя се затичала към него и искала да му каже, че някакъв мъж я е изпроводил. И че този човек трябва да му благодари. Но високият, дългокрак мъж сякаш беше паднал през земята, нямаше го никъде.
– Къде си бил, чакам те от един час. Звънях ти, а теб те няма… – Това е чудо, той ме изпревари през целия път, а сега го няма… – Какво? За кого говориш? – Няма значение, да се прибираме. Ще ти сготвя борш. Мъжът го нямаше, може би си тръгна толкова бързо, колкото дойде, а може би изобщо не беше там.
