Взехме бабата на съпруга ми да живее при нас. Неговите роднини му предложиха варианти: “Напишете нотариален акт за дарение на апартамента и отидете да доживеете дните си в старчески дом” – отхвърлихме веднага. Това не е добра идея. А баба ми за своите 73 години все още не е баба.
Не напразно казват, че жената е на толкова години, на колкото се чувства. Тя има смартфон от последен модел и натоварен личен живот – постоянно ходела на срещи с 60-65-годишни дядовци. Тя е абсолютно адекватна, без глобални здравословни проблеми. Изселването на баба ми се наложи заради брата на съпруга ми, Валентин.
Той има съпруга и три деца, които живеят с майката на Валентин. Те не са взели ипотечен кредит – защо? Когато баба им е щяла да почине и те са щели да се преместят в свободния апартамент? Но баба не бързаше. Особено не на онзи свят. Тя планираше да спести пари за пътуване до Китай. Мечтата ѝ беше да се разходи из Пекин през нощта.
Няколко дни след като баба ми се премести при нас, съпругът ми получи обаждане от майка си. “Валентин, жена му и децата му дойдоха да се преместят в апартамента на баба му, а там имало наематели.” “Мамо, какво общо има това с мен? Обади се на баба си, поговори сам с нея.
И изобщо, не мислиш ли, че е нейна работа дали е наела апартамента, или не?” – отвърна съпругът ѝ. Съпругът получи лекция по темата: не смей да привличаш баба си на своя страна, не смей да й промиваш мозъка, за да ти остави апартамента, пенсията й е достатъчна за теб, нека тя дава парите за наема на Валентин и да препише апартамента на него.
Жената на Валентин започна да се разхожда с децата подозрително често край нашата къща. Тя се обаждаше, за да ни помоли да влезем да пием, или някое от децата трябваше да отиде до тоалетната, или телефонът ѝ беше на път да се развали и трябваше да бъде зареден.
Тя идва и разказва на баба си колко зле живеят тя и децата ѝ със свекърва ѝ. Тя въздиша жално и убеждава децата да помолят прабаба си за апартамент. А бабата само ѝ се хили. Веднъж жената на Валентин дори не позвъни на звънеца, а просто почука шумно на вратата. Отворих вратата, а тя започна от вратата: “На прага ви е линейка.
“Това е баба, нали? Къде са лекарите? Ако е умряла в дома ви, трябва да я погребете! Баба излезе от стаята, жива и стъпила на краката си. Гостът промърмори извинение и избяга. Тогава със съпруга ми разбрахме, че трябва да направим нещо. Беше ни писнало от това дежурство на входа.
Поговорихме с баба ми и й предложихме вариант: да продаде апартамента си и да замине за Китай, както тя искаше. След това може да отиде в Париж или Рим. А ние винаги ще я приемаме и никога няма да я изгоним. И не ни трябват пари. Имаме си собствени пари.” Бабата се съгласи след кратък размисъл.
Но внукът ѝ и съпругата му я застигнали. Нямаше време да проведе нормален разговор, да предложи помощ в замяна на апартамент. Не, те просто обикаляха като чакали и чакаха. Апартаментът беше продаден. Посъветвахме баба ми да си купи малко студио, за всеки случай, и да го отдава под наем.
Тя го направи, след което събра необходимите документи и отлетя за Москва, за да хване самолета за Пекин. Баба е щастлива. Тя е била навсякъде. В продължение на една година е обикаляла света. Връщаше се подмладена и щастлива, оставаше си у дома за няколко седмици и след това се връщаше за нови преживявания.
Не се върна от последното си пътуване, обади се и каза, че ще се омъжва. Тя реши да остане в Италия. Запознах се с един италианец, който притежаваше пицария там, и се влюбих. Тя ни покани на сватбата си. Съпругът ми и аз бяхме зашеметени – уау, какъв живот за една баба в осмото десетилетие. Честно казано, дори малко завиждахме. Мечта, а не старост.
В края на краищата тя е работила до 64-годишна възраст, помагала е на сина си и винаги се е грижила за внуците си. По настояване на снаха си тя даваше всичките си свободни пари на внуците си – съпруга ми и Валентин. Валентин завърши колеж с помощта на парите на баба си.
Но баща му не може да каже и дума срещу жена си. Той мълчеше дори когато майка му почиваше предварително. Семейството на този човек просто плюе отрова. Заради мен и съпруга ми баба му не получи навреме ипотечния кредит и сега Валентин ще трябва да вземе ипотечен кредит.
Той все пак успя да се сдобие с ателие от баба си. Тя ще дойде през лятото и ще подпише документите. Говорихме със съпруга ѝ. Ако живеем достатъчно дълго, също ще обиколим света. А ако децата и внуците ни седят и чакат да умрем, за да могат да се сдобият с жилище възможно най-скоро, тогава ще ги хвърля в огнището.
Често чувам една поговорка: всяко семейство не е лишено от чудак. А в семейството на съпруга ми той е “чудакът”. Той е честен, не е ревнив, порядъчен, не е алчен за чуждото добро. Винаги съм се чудил как Валентин може да е негов брат. В края на краищата те са израснали в едно и също семейство при едни и същи условия.