Тя носеше нежното име Фани. Всяка събота тя идваше на обяд при племенника си и семейството му. Събуваше дребните си обувки в коридора, изваждаше от маншета си дантелена кърпичка, издухваше сухия си нос с аристократичната му гърбица и отиваше в кухнята. Там щеше да предаде непроменената питка “Мрия” и дълго и старателно щеше да си измие ръцете.
Щеше да остави след себе си аромата на сухи листа, накиснати на слънце, любимия си парфюм от старите си запаси. Изобщо приличаше на есенните листа – леки, шумящи и шумолящи при всеки полъх на вятъра. Беше самотна – без деца, без съпруга си, който се беше появил в живота ѝ много рано и за кратко.
Цялото ѝ семейство се състоеше от съпругата на отдавна изгубения ѝ по-малък брат, племенника ѝ, неговата съпруга и децата му. Децата малко я плашеха, тя не знаеше как да разговаря с тях, а и не виждаше смисъл в това. Те й се подиграваха и я наричаха “леля”. Фани дойде да говори с жената на брат си.
И двамата бяха големи интелектуалци, които четяха френски и немски романи в оригинал и имаха еднакъв вкус за литература, нолитика и мнения. И двамата се шегуваха деликатно и с вкус с общите си познати. Фани разказваше невероятни истории за френската опера, за Париж и за необичайните за Съветския съюз облекла.
Понякога вземаше със себе си няколко тежки албума с кадифени подвързии и закопчалки, които миришеха на парфюм. Тези албуми бяха пълни с тънки дами с огромни шапки и разкошни рокли, които кокетно позираха до масите за хазарт, и с парфюмирани господа във фракове.
После жената на брат му отлетя на небето и малката, неизменна Фани, която беше най-възрастната, започна да губи ума си. Племенникът се посъветвал с жена си и я довел в дома си. Тя живееше спокойно в стаята си по отдавна установен график. Преди вечеря винаги препичаше хляб на газовия котлон, за да е сигурна, че няма бучки, държеше в стаята си лъжица с черпак под дантелена салфетка, а в чекмеджето на бюрото си дълго време пазеше хубав белгийски шоколад, като от време на време отчупваше малки парченца.
Живееше тихо и си отиде също толкова тихо, малко по малко. С течение на времето тя престана да разпознава хората около себе си. Живееше свой собствен живот, като бавно протягаше тънката си ръка към тавана и леко се усмихваше в краищата на устните си на някой добре познат, видим само за нея.
Тя си тръгна лесно, в съня си. Аз просто не се събудих. Тя беше крехко, ароматно есенно листо, което случайно е долетяло от предишния си живот. Не обичаше да говори за себе си, връстниците ѝ отдавна бяха в друг свят и на всички им се струваше, че винаги е била малка, спретната старица с кърпа на главата.
Само семейството ѝ знаеше, че е блестящ лекар, преминал през две войни – Финландската и Великата отечествена война. Че е показвала чудеса от героизъм, като е изтегляла войници на гърба си. Че най-невероятните събития са нейна работа. Че наградите не се побират от едната страна на сакото ѝ.
Генералът, чиито крака е спасила, я е търсил из целия Съюз, за да й направи предложение. Тя отказала, защото сърцето ѝ принадлежало на много хора и на професията ѝ. Колко странен е животът и как разбърква хората в собствената си колода. Колко често не знаем до кого се намираме. И какви деликатни, парникови цветя държат тази огромна, тежка земя с крехките си корени.
