– Къде си била?” – това беше първото нещо, което Жана чу, когато влезе в апартамента. – “Вчера ти казах, че ще се забавим на работа…” “Не, не си го казала! Не си ми казал!” Роман дори отвърна глава от телевизора, за да каже това. “Казах, дори няколко пъти.””Искаш да кажеш, че съм забравил? Че не държа под око жена си?” – изсъска той.
– “Не, разбира се, че не – въздъхна Жана и се върна назад.” “Може би съм се объркала.” “Разбира се, че си се объркала – каза Роман със задоволство. Няма какво да ядеш.” – “А можеш да отидеш до магазина.” – Но тя замълча при погледа на мъжа. Затова извади портмонето си от чантата и излезе от апартамента.
Жана се разхождаше из вечерния град и наблюдаваше хората. Всички около нея бяха толкова весели! Една възрастна дама с пудела си бързаше енергично към детската площадка в съседния парк. Колко време беше минало, откакто бяха били в парка? Той е точно от другата страна на улицата.”
Няколко тийнейджъри се разхождаха, напълно потънали в разговор, а едно от момчетата по някаква причина активно жестикулираше. Жана се усмихна, но веднага се намръщи, това нямаше да се хареса на Рома. Щеше да започне да мърмори, че по тяхно време децата са били възпитавани, а сега са толкова разюздани, че няма никакво уважение към възрастните.
Всъщност ромът не харесваше много неща, винаги беше недоволен. Жана ускори темпото, мъжът ѝ беше гладен, трябваше да сготви нещо бързо. Вътрешният ѝ глас казваше, че един любящ съпруг би могъл сам да отиде до магазина, но тя отблъсна тази мисъл. “Какво ти отне толкова време?” попита отново, този път Роман дори не я погледна.
“Имаше опашка, а торбите бяха тежки… Трябваше да отидеш до магазина в почивния си ден!” Вместо помощ Жана чу поредния упрек. Роман отдели няколко минути, за да изяде вечерята, която беше приготвил, и мълчаливо отиде до телевизора, като остави мръсната кухня на Жана.
С последни сили жената се приготви, приготви закуската, изми лицето си и падна в леглото, като дори не чу кога Роман си е легнал. На сутринта Жана едва успя да се изправи: носът ѝ беше запушен, а гърлото ѝ започваше да се къса. “Нима вчера климатикът се е развалил?” – промърмори Жана, като се погледна в огледалото.
“Къде е закуската?” – чу съпруга си да казва вместо “добро утро” и по някаква причина ѝ стана толкова горчиво. Да, Рома винаги е бил строг. Никога не стигаше до нежност и не наричаше романтиката нищо повече от “захарен сироп”. Жана едва успя да стигне до работа, но няколко часа по-късно шефът ѝ я изпрати вкъщи, за да се възстанови.
Каза, че така или иначе вече не е добра в работата и че ще се справят сами. През целия път до вкъщи Жана мечтаеше само за чай с лимон и легло. – Защо си толкова рано?” Роман беше в лошо настроение. – Болен съм, студено ми е и съм слаб – изненада се Жана от реакцията му. – Защо не си на работа?”
– Почивен ден ми е – каза той и отиде в кухнята. -Приготви ми лимонов чай, моля те – помоли Жана. Тя се преоблече в пижамата си, изми грима си и отиде да си легне. Беше ѝ студено и искаше нещо горещо, но Рома все още не ѝ беше донесъл чай. След като изчака още малко, тя трябваше да стане сама.
Рома седеше пред телевизора. “Помолих за чай”, каза тя слабо. “Сама си го правиш, не си се престарала! В гърдите ѝ се надигна тъпо недоволство. Със сълзи на очи Жана си направи чай, взе един лимон и отиде в стаята си. Там, седнала на леглото и гледайки лимона, тя изведнъж се разплака.
Започна да си припомня всички ситуации, в които съпругът ѝ е бил безразличен към нея. Изведнъж осъзна, че не може да си спомни кога за последен път Роман ѝ е помогнал по някакъв начин или просто я е подкрепил с думи. Дори когато самият Роман правеше грешки, той успяваше да накара Жана да изглежда виновна.
Сълзите не спираха. Жана внимателно постави чашата с чай на нощното шкафче, уви се в одеялото и задряма. Събуди се от гласовете, идващи от коридора.- Отиди, тя все още спи. Не мога да се справя днес – гласът на Роман беше изненадващо нежен. Жана стана, отиде до вратата и тихо я отвори.
В коридора стоеше красива, светла брюнетка. – “Кити – каза тя, – кога ще се срещнем тогава?” “Ще се скарам с нея този уикенд и ще отидем на езерото за два дни.” “О – изпищя тя и скочи в ръцете му. Все още се надяваше, че си въобразява нещо от темпото на ературата, но чуруликането на брюнетката продължи.
Те дори не се крият! Жената обгърна главата си с ръце. Как е могла да позволи това да се случи! Какво е направила погрешно?! Спрете! Жана дори се изправи. Тя не беше виновна за нищо. Ако Роман се беше влюбил в нея, щеше да ѝ го каже направо и щяха да скъсат, никой не го е принуждавал да ѝ изневерява!
Това, което осъзна преди да заспи, беше, че отношението на съпруга ѝ към нея я беше накарало да се замисли за развод, но сега вече ясно разбираше, че нищо няма да бъде както преди Тя веднага си спомни за недоброжелателния поглед на Роман, но трябваше ли да бъде “както преди”? Не.
Нямаше да позволи повече да бъде третирана по този начин! Жана заспа от изтощение. На сутринта се почувствала по-добре, но се обадила в работата си и си взела още един почивен ден. Щом сложи телефона, в стаята влезе Рома. – Къде е закуската? – В хладилника – отвърна тя спокойно. – Какво означава това?
– Рома присви очи. – Означава, че съм болна – въздъхна тя и се върна под завивките. – Така е. “Означава, че трябва да отида на работа, без да ям.” – “Имаш ръце. Отвори хладилника, направи сандвичи, свари чай и яж”, каза Жана изпод завивките. Всичко в нея се съпротивляваше, искаше ѝ се да скочи и да направи всичко сама.
Жана поклати глава, как беше стигнала дотук! Жана чу Роман да се приготвя, входната врата се затваряше. Той не беше закусвал. Предстоеше ѝ цял ден. На първо място Жана се обади на ключар и поръча смяна на ключалката. Апартаментът принадлежеше на нея, Рома беше наел неговия, а тя не беше виждала парите.
Тогава тя събра всичките му вещи. Разходи се из апартамента и се спря в кухнята: той беше купил тостера и кафеварката. Тя ги опакова, без да съжалява. Прекара остатъка от деня, правейки това, което искаше да прави! И преди да дойде Роман, тя не се втурна в кухнята, за да готви.
Звънецът на вратата изтрещя. Жана отвори вратата. – Какво става с ключалката? “Отново, той дори не поздрави!” – каза тя. “Какво е това?” Роман видя вещите. “Това е цялото ти богатство – отвърна Жана.” “Вземи го и не искам да те виждам повече! Сама ще подам молба за развод.
Роман я погледна и не разпозна жената. Коя беше тя? Къде беше тихата съпруга, която беше направила всичко, което той искаше от пръв поглед? Жана стоеше пред него, спокойна и отнесена. Тя не поглеждаше надолу, не шепнеше, стоеше права, с изправени рамене. – “Ромка, аз знам всичко.
Ти не ме обичаш, а само ме използваш. Отиди си у дома и не се връщай. Няма да ти простя! Роман извика такси и свали нещата си долу. Когато взе последната чанта, каза през рамо: “Ще се върнеш и ще молиш за прошка.” “Не, няма да се върна”, каза Жана в празния коридор.
На следващия ден тя подаде молба за развод, а месец по-късно двамата бяха официално разведени. Роман не вярваше в това, което се случваше до края. Няколко пъти се опитва да говори с бившата си съпруга, но тя просто му маха с ръка. Жана мина през парка с усмивка.
Наоколо се суетяха хора, тук-там се чуваше смях. Изпревари я възрастна жена с пудел. Извинете – изведнъж извика Жана към жената. “Да, слушам ви”, отвърна тя учтиво. “Откъде се сдобихте с такова куче?”, попита смутено Жана. “О!”, усмихна се старицата, “След малко ще ви разкажа всичко!
