– “Аня, приготви се, баща ти пристигна. Леля Зина заведе Аня при баща ѝ. Тя не беше готова да го нарече баща. За пръв път го видя преди две седмици, когато майка ѝ беше откарана в хосписа.” – Той погледна Аня със строг поглед.”- Здравей, Аня. Аз съм Лина, а това е Даник, твоят брат. “Не плачи, скъпа, не те наранявам – каза мащехата й и я прегърна.
Две седмици след тази среща майката на Аня умира. Тя не разбираше какво се е случвало през тези дни, но ясно си спомняше, че нежният глас на Лина я придружаваше всеки път. Аня искаше да остане при леля си Зина, но баща ѝ не позволи. – “Аня, съжалявам. Но знай, че винаги можеш да се върнеш тук.
Баща ѝ дойде и я прибра. – Аня, здравей. “Хубаво ли си пътувала?” – попита Лина. “Но остани тук – бутна я баща ѝ. – Ще спиш известно време при брат си, а после ще измислим нещо. Чувствай се като у дома си. Лина се отнасяше добре с Анна. Правеше й закуска, купуваше й всичко необходимо и й помагаше с домашните.
На свой ред Аня ѝ помагаше в къщата, дори без да я моли. Когато за първи път Лина я видя да мие пода, я похвали толкова много, че бузите ѝ дори се зачервиха. Лина се опитваше да се отнася с нея като с Данка, но тя не се опитваше да замени майка си. Имаш само една майка.
Опитайте се да не я забравяте. Ако ми позволиш, мога да бъда твой приятел. Всичко се променя рязко, когато бащата на Аня се развежда с Лина. Той не може да понася Аня и решава да я изпрати при майка ѝ. Аня, няма да те изоставя – казва Лина със сълзи на очи, – не се страхувай. Баба ти е възрастна жена и има нужда от грижи.
Не се притеснявайте, аз няма да спра да я посещавам. Не заради баща ти, а заради теб. Твърде млад си за такива неща и трябва да учиш. След училище можеш да дойдеш при нас с Димка за няколко часа, без баба да забележи. Нека това бъде наша тайна. Разбира се, баба ѝ беше стара, но тя измори Ани.
Каза на Ани да закачи на стената разписанието на занятията и повикванията и всеки път, когато закъсняваше дори с пет минути, правеше сцени. Тя е пораснала и е време да избере къде иска да отиде по-нататък. -Искам да отида в колеж. -Кой те попита? -Той ти каза да работиш в магазина, това е всичко! Аня плачеше, когато Лина влезе.
– Лина, какво да правя? Искам да уча. Все още си непълнолетна. Ще трябва да помислим за това. Не падайте духом, ще измислим нещо. Няколко дни по-късно леля Зина дойде на гости. – Анечка, скъпа. Мисля, че ще трябва да почакаме, докато пораснеш. Тогава ще можеш да правиш това, което искаш.
Имаш апартамента на майка си и имаш пари. Тогава можеш да отидеш, където си поискаш. – Какви пари, леля? – Пенсията, която получаваш за майка си. -Не получих нищо и дори не знаех за това. -Виждам. Време е да поговорим сериозно с баща ти. -Ти? С баща ти? “За какво говори леля?” “Дай Боже, ще ти кажа.”
“Ще се срещнем утре при Лина. Аня не е спала цяла нощ.Не знаеше за какво ще говори леля ѝ с баща ѝ, но знаеше, че ще е от решаващо значение. Откупих го – каза Зина с усмивка на лице. – “Какво имаш предвид, че си го прокудила?” – попита Лина. “Знаех, че е алчен, но до такава степен…
Анечка, скъпа моя, баба ти, Маня, да почива в мир, остави на майка ти една кутия. Преди да умре, тя ми даде тази кутия и ми каза да я използвам разумно, когато дойде време. Вчера реших, че времето е дошло. Вземи го, отвори го. Аня отвори кутията и видя три скъпи пръстена. “Отидох при бижутера.
Те са скъпи. Утре ще дам един от тях на баща ти в замяна на свободата ти. Той ще подпише пълномощното утре при нотариуса и ти ще можеш да се преместиш при мен. Щастието на Ани не познаваше граници. Лина се прибираше вкъщи, когато телефонът ѝ иззвъня: – Какво, влязохте ли?
Анюта, знаех, че можеш да го направиш. Поздравления, скъпа моя. – И това си ти. – Здравей! – Как е синът ти? – Добре. Не искаш ли да попиташ за дъщеря си? – Откъде знаеш? – Няма значение. Просто знай това. Тя ще стане лекар, точно както е мечтала. Постъпила е в университета.
– Какво? Нищо… Утре отивам при нотариуса. – О, ти си баща. Тя е на 18 години, от една страна, а от друга, ако се опиташ да се сближиш с нея, ще отидеш на съд. Да, и ние знаем за пенсията. Колко средства са натрупани там? Имате представа. – “Разбирам!” – той стисна зъби.
