Отгледах дъщеря си Настя сама.Майка ѝ, танцьорка, се влюби в свой колега преди пет години и се премести с него в Лондон. По това време дъщеря ни беше едва на осем години. Една съседка, Валентина Ивановна, непрекъснато се оплакваше от дъщеря си. Казваше, че разхвърляла боклука на детската площадка.
Вярвах на дъщеря си, но тази съседка ми дотегна. Извадих телефона си и набрах номера на дъщеря ми. -Да, татко! -Колко време ще бъдеш навън? -Защо? -Върни се вкъщи и ми покажи дневника! Настя мърмореше и казваше: – Ти ме пусна до единайсет, помниш ли? Дневникът е на масата, погледни сам. И предай моите поздрави на Валентина. Какво мога да кажа? Тя е образцова дъщеря. Всички петици в дневника ѝ. Къщата е чиста и подредена. Дъщеря ми дори се е научила да готви. Спести пари и си купи готварска книга, за да се научи да готви.
Вечер прекарва време с приятели, а през деня – у дома. Тя е умно момиче. Тъй като е израснала без майка, й се е наложило да порасне по-рано. Настя чувства, че е по-зряла и отговорна от връстниците си, и това много ѝ харесва. Никога не сме говорили за майка ѝ. Тя не ме питаше, а и аз самата не исках да говоря за нея. Веднъж се опитах да уредя личния си живот със счетоводителя от нашата компания.
Тя беше на двадесет и девет години. Самотна и с леко наднормено тегло жена. Фактът, че имам дъщеря, не я притесняваше. Веднъж изпратих Настя при баба ѝ за уикенда и доведох Оля в моя дом. Оля харесваше реда в нашата къща. Тя се притесняваше, че Настя няма да я приеме. Настя се отегчи от жилището на баба си и реши да се върне у дома. Но мама не можеше да се свърже с мен.
Когато Настя се прибра вкъщи, първото нещо, което каза, беше: “Какви са тези червени парашути, които висят на балкона? Оля беше много обидена. Тя никога не се върна. По-късно се срещнахме при нея, но нищо не се случи. Известно време се ядосвах, но човек може да има личен живот и извън дома.
Но един ден, когато Настя вече беше на шестнайсет, на вратата се позвъни. Отворих вратата и това беше Ира, майката на Настя. – Здравей, Серхия… – Какво искаш тук? – попитах рязко. – Току-що слязох от самолета – смути се Ира. Аз мълчах. – И… и къде да отида? Обърнах се и просто отидох в кухнята. Главата ми беше объркана, а в ушите ми бръмчеше. Тя не се беше променила много за толкова много години. Защо беше дошла? Най-накрая тя вкара куфара си в къщата и влезе в кухнята. Не се ли радваш, че ме виждаш?” – Творческото ти търсене приключи ли? Настя и аз не те очаквахме.
“Но… тя има нужда от майка си – каза Айра. Отидох в стаята на Настя. Обясних ѝ какво се случва. Тя каза, че няма нужда от такава майка. Знаех обаче, че не мога и да я виня, защото все още не се бяхме развели. В резултат на това Айра остана. Тя се опита да стане част от семейството.
Но Настя не я прие така. Без значение колко много се опитваше Ира. В крайна сметка Ира скоро се изнесе и преди да си тръгне, предложи да се разведем. Аз исках да го направя. И се разведохме доста бързо. Всичко се връщаше към нормалния си ритъм. Настя учеше, вършеше домакинската работа, излизаше вечер с приятелите си. Не знам как го направих, но дъщеря ми израсна като прекрасен човек.
Постъпва в Юридическия факултет. В университета започва да се среща със своя състудент Вадим. Той често ни посещаваше. Беше толкова надеждно момче, че ми хареса. Един ден я попитах – Настя, кога ще се омъжиш? Тя отговори: – Всичко идва с времето си, татко. Засега трябва да се съсредоточа върху кариерата си. Но аз имам семейство. Ти си моето семейство. Винаги съм го чувствала, но сега не можех да сдържа сълзите си.
