Дълги години работих в Италия. Трябваше да замина на работа, когато съпругът ми ме напусна. Оставих дъщеря си и сина си при майка ми, които по това време бяха на дванадесет и единадесет години.
Изпращах им пари, за да живеят, а също така спестявах пари за висшето им образование. Накратко, осигурявах и храна, и образование на децата си. Те нямаха нужда от нищо.
След това платих сватбата на сина и дъщеря си и им помогнах да си купят апартаменти. Все още изпращах пари всеки месец. Вече съм на шестдесет години. Здравето ми се влошава.
Толкова много ми липсваше родината ми, че винаги съм мечтала да се върна. След като прецених, че децата са уредени и няма нужда да се притеснявам, реших да се върна.
В чест на моето пристигане беше организирано семейно празненство и се събраха роднини. В разгара на празненството синът ми най-накрая се реши и попита
: “Мамо, ти за добро ли си тук, нали?” Когато получи положителен отговор, той някак си отпадна. А дъщеря му, от другата страна на масата, каза:
“Какво ще правим без твоята финансова подкрепа? Исках да ми купиш кола! Беше ми много неудобно да чувам такива неща от много възрастни хора. Чувствах се така, сякаш ме третират като някакъв банкомат.
