-Не ти ли се спи? Тя се е преместила при непознат!” – каза ми майка ми. – “Не можеш ли да изчакаш още малко? Казах ти, че ще го върна, а ти така или иначе нямаш деца и семейство” – каза сестра ми. И това беше последната капка на моето търпение.
Живеех много пестеливо, винаги гасях осветлението зад себе си, купувах всичко в магазините на специални оферти и се обличах в магазини за дрехи втора употреба. Спестявах пари дори от шампоани, балсами и стилизиращи продукти. Нося късата си коса, защото е по-евтино.
Никога не съм си позволявала нищо допълнително, в известен смисъл бях като бездомник, но добре поддържан. Изживявах лудата си мечта, спестявах пари за къща. Мечтаех да се събуждам в къщата си, да пия сутрин кафе на верандата си, да садя рози на парцела си, за да ми идват на гости децата и внуците ми.
Мечтаех за такъв малък рай. Докато аз живеех, броейки копейките си, всичките ми роднини и приятели живееха, радваха се на живота, ползваха всички блага, купуваха си дрехи.После всички се отдалечиха, децата си тръгнаха, а библиотеката – също.
Това беше всичко, забавлението, безгрижният живот беше свършил. Някой имаше някакви проблеми, някой се нуждаеше от пари и всички идваха при мен. Знаех кой има забавена заплата, кой има болно дете и кой има глоба. Всички я вземаха доброволно, но не искаха да я връщат.
Един ден леля ми ме помоли за заем и две години по-късно си върнах само парите. И дори тогава вече бях упорит и почти прекарах нощта в дома им. И сега давам пари назаем само срещу разписка и с депозит. Затворих “магазина” си. Отдавна щях да си купя къща за себе си, ако не давах заеми на всички.
Преди две години сестра ми ме помоли да ѝ дам пари назаем, защото нямаха достатъчно пари за кола. Защо да взема пари от банка и да плащам лихва за нищо? Трябваше да продадат парцела си и се нуждаеха от парите сега. Обещаха да ми ги върнат след четири месеца. Дадох им ги, но взех паспорта ѝ като разписка.
Една година ги чаках да продадат парцела, но те решиха да ремонтират апартамента с парите, а след това трябваше да отидат на почивка. Но аз отказах да й дам паспорта си. Въпреки всички убеждения, не го върнах, защото знаех едно, че ако го направя, никога няма да получа парите си обратно.
Върнах ги при условие, че ми препишат част от апартамента си. След като чаках още пет месеца, разбрах, че няма да ми върнат парите. Вече си бях намерил подходящо жилище. Поисках още веднъж да ми върнат парите, а сестра ми отговори грубо и ми остави слушалката.
Продадох частта от апартамента им, която беше регистрирана на мое име. Получих парите си обратно и най-накрая си купих къщата на моите мечти. Вярно е, че никой от роднините ми не общува с мен, но на мен не ми пука. На трийсет и четири годишна възраст най-сетне имам свой собствен кът.
