Спомням си ясно деня, в който сестра ми се появи на прага с куфарите си, без да може да каже и дума. Синът ѝ безцеремонно я захвърли и си тръгна. Родителите ни, които винаги се молеха за нейното благополучие, вярваха, че тя ще има добър живот в града.
Но очевидно всичко не вървеше по план. Седнахме на масата, поднесох й кафе и тя започна да ми разказва историята си. Синът й, Вадим, наскоро се беше оженил и беше довел съпругата си Юлия да живее в просторния градски апартамент на сестра ми.
Отначало тя с готовност им прави място, като премества вещите си, за да настани младата двойка. Скоро те поискаха ремонт и нови мебели, считайки скъпите вещи на сестра ми за стари и безполезни. Ситуацията се изостри, тъй като Юлия все повече изолираше сестра ми в собствения ѝ дом.
Първоначално се хранеха отделно, след това Юлия завзе част от хладилника, а накрая личните вещи на сестра ми бяха преместени единствено в нейната стая. Когато Юлия забременя, племенникът ми каза на сестра ми, че трябва да се премести в селото и да живее с мен, твърдейки, че имат нужда от повече пространство и спокойствие за бебето.
Сестра ми беше зашеметена и се опита да се противопостави, като предложи на двойката да наеме друго жилище, ако е прекалено пренаселено. Но Юлия я обвини, че е егоистка, а племенникът ми накрая каза, че ако сестра ми не си тръгне, ще загуби сина си и потенциалния си внук.
Така че тя си тръгна, чувствайки се изгубена и предадена. Никога не е искала да се върне в селото, но животът я принуждава да го направи. Съчувствам ѝ и се чудя дали и аз щях да постъпя така, ако бях на нейно място.
