Когато се оженихме, с Толия се бяхме срещали от около три години. Това беше моят личен рекорд. Преди това се бях срещала с момчета за не повече от шест месеца, до края на периода на бонбоните и букетите. Омъжих се за Толия, защото нямах избор: бях бременна.
На сватбата приличах повече на кифла, отколкото на булка, защото беше късна есен и беше студено. “Ето ти един подарък”, каза леля ми и ми подаде две бебешки одеяла. “Защо две”, попитах неловко. “Второто няма да е излишно”, каза леля ми и се върна на мястото си.
– “О, това не ми харесва, Тол”, казах на съпруга си. Леля ми беше известна с това, че думите ѝ магически се сбъдваха. Тя често предсказваше бъдещето с думи. Бързо забравих за думите ѝ, защото дори не се наслаждавах на сватбата, а страдах от токсикоза. Стомахът ми растеше скокообразно, не с дни, не с часове, а с минути.
Ядях не за двама, а за седем. “Какъв слон имаме там – пошегува се съпругът ми, галейки стомаха ми, – трябва да си намеря втора работа с такъв детски апетит. Ултразвукът показа, че ще имаме момче, и аз бях толкова разстроена, защото много исках момиче.
Съпругът ми буквално скачаше от радост в стаята за ултразвук. Не, не си мислете, че съм се радвала на син, но аз съм единствената, която знае колко много исках дъщеря. Но, добре… дойде денят Х. Започнах да имам контракции. Всичко мина перфектно и след половин час лекарят извика: “Поздравления!
Ще имате момиче! Бях много щастлива, но и изненадана, защото се подготвяхме за син, купувахме всичко синьо, а съпругът ми чакаше син… Изведнъж осъзнах, че не се чувствам по-добре, а после видях, че стомахът ми все още се движи. “Двойно щастие!” – извика акушер-гинекологът, – “Вие също сте родили син.
Оказва се, че това се случва, когато едното бебе се крие зад другото и ултразвукът показва само това отпред. Така че отидохме да вземем сина си и се върнахме със син и дъщеря. Съпругът ми и аз сме щастливи. Сега в дома ни никога не е тихо.