Майката на Верочка умира, когато тя е едва на 2 г. Баща ѝ не иска да изпълни задълженията си, затова просто отвежда момиченцето в дома на баба ѝ и дядо ѝ, оставя го пред оградата им и си тръгва. Баба Алла не видяла никого, само чула звука от вратата на колата и излязла да види какво става. Когато видяла внучката си, не можела да повярва, че зет ѝ може да постъпи така с дъщеря ѝ. Вечерта къ
тях се присъединил и дядото. Когато видял внучката си, той я прегърнал и попитал жена си: “Дали зет ми е дошъл на гости при нас? Не съм ли закъсняла? Колко време ще останат?” “Да, той дойде, остави дъщеря си и си тръгна. Вярно е това, което казват хората, че никой друг не се нуждае от едно дете, освен неговата майка.
Старите хора бяха щастливи, че внучката им е при тях. Биха искали Вера да израсне с родителите си, но тъй като съдбата ѝ е била толкова съдбовна… Момичето се научи много бързо, беше копие на майка си. Разбираше всичко на мига и винаги предлагаше помощта си на всички. Жалко, че майката на Вера не е била там, за да види каква прекрасна дъщеря е родила.
Още от ранна възраст момичето впечатлявало всички със своята доброта и вътрешна същност. Баба ѝ и дядо ѝ започнали да пестят пари много рано, за да могат да ѝ дадат качествено образование. Когато Вира завършила университета, тя се върнала в селото на баба си и дядо си. Те вече били много възрастни. Вира разбирала, че имат нужда от помощ, но в същото време обичала селото си с цялото си сърце.
Скоро Вира построява ферма, купува няколко крави, а след това фермата започва да се разраства, има повече работа и тя не може да се справи с всичко сама. Тя построила няколко къщи до фермата и започнала да търси работници с възможност за настаняване и добра заплата.
На обявата й се отзовал един старец. Той бил добре облечен, защото изглеждал с 10 години по-възрастен, отколкото бил. Той каза, че е бащата на Вера. Отначало момичето искало да го отпрати, но решило да даде възможност на баща си да говори. Вера намерила сили да прости на баща си и го оставила да живее в къщата във фермата, защото какво по-лошо от самотна старост?
