На 37-годишна възраст прекратих брака си. Седемгодишната ни дъщеря остана при мен. Три години се борихме без никаква помощ, преди да реша да работя в Чешката република – като много други хора в нашето село. След 15 години, на 55-годишна възраст, най-накрая се върнах у дома.
Дъщеря ми беше израснала в мое отсъствие, но ме смяташе за най-лошата майка. Но аз не я изоставих, а я оставих при добрата ми майка, нейната баба. Но дъщеря ми твърдеше, че никоя баба не може да замени майка ѝ.
Когато майка ми почина миналата година, се прибрах вкъщи набързо. Трябваше да управлявам къщата на майка ми и да обърна внимание на дъщеря ми, която беше завършила образованието си и си беше намерила обещаваща работа в мое отсъствие.
С приходите си от Чехия ѝ купих апартамент в добър квартал. Но това не промени отношението ѝ към мен. Обвиняваше ме в изневяра и изглеждаше, че нищо, което правя, не може да стопли ледените ѝ чувства.
Твърдеше, че съм я изоставил на произвола на съдбата. Аз обаче работех усърдно и спестявах всяка стотинка, за да я осигуря. Купих ѝ апартамент, обзаведох го и всеки ден разговарях с нея. Но тя се държеше на разстояние, затова се преместих в дома на майка ми.
Как да се помиря с дъщеря си, за мен си остава загадка, която не може да бъде разрешена. Тя настоява, че не съм достойна да бъда майка. Дори каза, че самата тя не планира да стане майка, тъй като иска да живее без лишения.
Междувременно моята овдовяла съседка започна да ме посещава често и да ми предлага да живеем заедно, споделяйки трудностите си. Този път дъщеря ми ми постави ултиматум: ако се съглася, тя ще прекъсне всички връзки с мен веднъж завинаги.
