Случи се така, че майката на съпруга ми живееше при нас. Най-голямата ѝ дъщеря, Анна, взриви майка си по време на бомбардировката на апартамента. Със съпруга ми не можехме да оставим Тамара Михайловна на улицата. В нашата къща свекърва ми се чувстваше в капан.
Тя отново се страхуваше да излезе от стаята и се наложи да я измъкнем навън, за да хапне, почти насила. Тамара Михайловна е интелигентна, скромна жена и винаги сме се разбирали. Така че лично аз не виждах никакви проблеми в това да живеем заедно. Но тя се чувстваше неудобно да живее с нас.
Непрекъснато се опитваше да ни дава пари от и без това малката си издръжка: “Ето малко за наема, вземи.” Веднъж месечно майката на съпруга ми ми подаваше плик. Аз отказах да го приема. Мислех, че майката на съпруга ми има нужда от повече пари.Освен това не бяхме в нужда.
Никога не е имало намеци от наша страна за плащане на апартамент или купуване на храна. Мисля, че е свинщина да вземеш пари от толкова близък роднина. Освен това тя отгледа съпруга ми и го направи добър човек. Но Тамара Михайловна не можеше да приеме това: “Не ми е приятно да седя на рамото ти.
А и не искам да те безпокоя, ти си имаш свое семейство. Докато ние със съпруга ми бяхме на работа, а дъщеря ни – на училище, Тамара Михайловна по цял ден чистеше и разкопаваше всичко. Самата тя не е голям почитател на чистотата, но така се опита да ни благодари.
Продължавах да я моля да не се притеснява, но беше безполезно. В онези години свекърва ми също не можеше да излезе, когато всички бяха вкъщи. Тя щеше да издържи до последно, а на нейната възраст това е недопустимо. Разговорите и убеждаването не доведоха до нищо: “Аз съм гост и се държа подобаващо.
Не можеш да ми направиш нищо”, заяви упорито свекърва ми. Тогава със съпруга ми решихме да я преместим. Живеем в предградията, заобиколени от нови сгради, частен сектор и няколко села. В едно от тях имаше малка къща – една стая, кухня, баня. Малката къща изглеждаше доста добре.
Беше добре поддържана, което е важно за човек в пенсионна възраст – газ, канализация, електрическо отопление и водоснабдяване. Парцелът е 6 хектара с различни насаждения. И беше достатъчно адекватен. След като се посъветвахме с майката на съпруга ми, беше взето решението: да го купим.
Имахме част от парите и взехме заем. Тамара Михайловна беше щастлива да се премести. В очите ѝ се появиха сълзи и тя отново и отново питаше: “Това за мен ли е? Това моята къща ли е? Дали е?” Когато чула положителен отговор, тя избухнала в сълзи от щастие.
Искаше да прегърне сина си, да прегърне мен, да прегърне внучката си. Тя дори подскачаше малко от вълнение. Пренесохме вещите ѝ, а Тамара Михайловна се разходи из имота си: “Тук ще имам краставици, там – ягоди. Ще има сладко – ще си оближете пръстите! Тя ни каза как да подредим мебелите и да приберем нещата.
Тръгнахме си, като получихме поредната порция благодарности и покани за гостуване. Къщата беше регистрирана на името на съпруга ми.” Не искахме Анка да дойде и да поиска своя дял. Така е най-добре – съгласи се Тамара Михайловна.
Аня не разбра за преместването на майка си веднага, а около шест месеца по-късно. Това не ѝ се стори достатъчно, за да поеме апартамента, затова дойде при Тамара Михайловна, за да разбере дали може да стане наследница. Доколкото разбрах, Аня и синът ѝ първоначално са планирали да живеят с майка си.
Но за щастие размерът на жилището не им е позволявал да живеят комфортно: докато стая от 15 квадратни метра е напълно достатъчна за един човек, за тримата е доста трудно да се разбират. Сърцето на една майка е съпричастно към тях. Без значение колко болка причиняват децата, ние продължаваме да ги обичаме.
Тамара Михайловна беше щастлива да види как дъщеря ѝ води внука си. “Аня дойде на гости на майка си, докато не разбра, че къщата на свекърва ми не е нейна. Разбрала, че няма какво да хване, че няма да получи нищо повече от майка си, Аня изчезна така бързо, както се беше появила.
Тамара Михайловна се хвърли в градинарството: садеше, копаеше и плевеше. Свежият въздух й се отразява добре – пенсионерката е разцъфнала. В моята история няма драма или дързост. Просто трябва да се отнасяте към хората така, както искате те да се отнасят към вас.
Тамара Михайловна ме прие и никога през живота си не съм чувал лоша дума от нея. И когато дойде ред аз и съпругът ми да се отблагодарим на тази прекрасна жена за нейната доброта, ние го направихме. Според възможностите си, разбира се.
