Никога не ме е привличало да посещавам роднините си в селото, най-вече защото със съпруга ми сме разчитали на собствените си усилия и на подкрепата на семейството ми за всичко, което притежаваме.
Наследихме апартамента си от леля ми, когато свекърва ми инвестира много в дъщеря си, оставяйки ни с минимална финансова подкрепа.
Тази неравнопоставеност стана очевидна, когато те построиха отделна къща за дъщеря си и ограничиха подкрепата си до скромни подаръци за рождени дни.
Въпреки това ситуацията изискваше да посетим селото. Снаха ми се премести в Канада, оставяйки родителите си без помощ. Сега, когато свекър ми е болен, а свекърва ми се възстановява, отговорността да помагаме пада върху нас.
Съпротивлявах се на идеята, като твърдях, че уикендите ни трябва да се прекарват в почивка, а не да работим за някого, който почти не е допринесъл за благосъстоянието ни.
Предположих, че предаването на къщата им на нас може да оправдае усилията ни, като се има предвид прецедентът, създаден с дъщеря им.
Това предложение обаче само предизвика гнева на свекърва ми, която отказа да го обмисли, подчертавайки големия контраст в отношението им към техните деца.
Изправена пред техния отказ и дисбаланс, аз бях оставена да размишлявам върху справедливостта на нашето положение и какви стъпки да предприема по-нататък в тази динамика, в която усилията ни изглеждат очаквани, но не и възнаградени.
