Когато бях на 56 години, живеех в града със съпруга си и двете си пораснали дъщери. По-малката ми сестра Мария остана в дома ни от детството.
Тя се грижеше за болните ни родители, особено през последните години от живота на баща ни, когато той беше прикован на легло.
Непрекъснато се чувствах виновен за всичко това, затова се отказах от своя дял от наследството в нейна полза и ѝ помагах финансово. Цялото семейство също й помагаше всяка година в градината.
Тази година обаче Мария не ни покани на обичайното събиране на картофи. Изненадана, реших да я посетя сама. За моя изненада ме посрещна новият ѝ съпруг Иван, вдовец от нашето село.
Срамежливо Мария призна, че е приела предложението му да живеят заедно. Тя не посмя да сподели новината, страхувайки се от нашата реакция.
Сестра ми си помисли, че може да не одобрим решението ѝ, тъй като беше обещала на дъщеря ми дом. Прегърнах Мария и изразих радостта си от новооткритото ѝ щастие.
Уверих я, че децата ми със сигурност ще намерят своя път и ние ще ги подкрепим във всяко начинание. В края на краищата се зарадвах, че Мария вече няма да бъде самотна: тя беше намерила човека, с когото можеше да сподели живота си.
