Като много други хора след гимназията мечтаех да уча в столицата – и тази мечта се сбъдна, когато постъпих в престижен университет. За да не живея в общежитие, наех апартамент с трима приятели.
Намерихме прилично място, което, макар и да не беше много близо до университета, беше близо до метрото и имаше добри условия. Апартаментът беше ремонтиран и беше оборудван с всичко необходимо. Наемодателката беше снизходителна и настояваше само за чистота.
Решихме да чистим заедно всяка седмица, защото имахме натоварен график: учехме до късно, работехме на половин работен ден и имахме нужда от почивка.Редувахме се в готвенето и ефективно разпределяхме отговорностите и личното си време.
Съквартирантите ми бяха перфектни: споделяхме си дрехите, подкрепяхме се на срещи и дори заемахме пари, когато се налагаше. Проблемите започнаха, когато лелята на едно от момичетата дойде на гости. Макар че първоначално е сговорчива, скоро тя започва да налага свои собствени правила.
Съставила ежедневен график за почистване и строго меню, като изключила от него всички домакински задължения. Освен това разделила хладилника, поставила етикети на всички храни и наблюдавала всяко движение.
Поведението ѝ ескалира, когато започна да запушва пералнята нарочно, за да ни създава неудобства. Скоро ни писна от това поведение и колективно я помолихме да се изнесе.
Това решение разстрои моята приятелка, племенницата на жената, но ние не можехме да продължим да живеем в такива условия. Предложихме ѝ, ако иска да живее с леля си, да си намерят отделен апартамент. Направихме ли нещо жестоко или егоистично?
