Живеех в двустаен апартамент, но по начина, по който роднините ми се стичаха в него, можеше да се помисли, че е някакъв луксозен дворец.
Докато на далечните роднини можех да откажа, без да се чувствам виновна, близките ми винаги намираха начин да ме накарат да се разкайвам и да им позволя да останат. “Помниш ли онази рокля, която ти направих?” или “Грижех се за теб, когато беше дете, а сега не можеш да ми позволиш да пренощувам?”.
– Това са забележките, които бяха отправени към мен. За щастие, майка ми разбираше позицията ми и не ми оказваше натиск.
Но баба ми, винаги щедра душа, раздаваше адреса ми наляво и надясно, дори на хора, които едва познавах. Опитах се да поговоря с нея, да я помоля да спазва границите ми, но безуспешно. Тя обичаше да се прави на щедра домакиня, като използваше апартамента ми за своя сцена.
И един ден ми се обади далечна роднина на баба ми. Без много предисловия тя ми съобщи за дъщеря си Настя, млада майка, която се опитва да получи образование и която очевидно щеше да живее в моя апартамент.
Техният “блестящ план” беше аз и съпругът ми да се преместим в провинцията, тъй като така или иначе работехме дистанционно. Бях вбесена и веднага отхвърлих идеята. Това предизвика сериозни разногласия с баба ми, която дори обвини майка ми, че възпитава неблагодарна дъщеря. Тя все още не иска да говори с мен.
