Една безсънна нощ, тъкмо когато се разсъмваше, Мария излезе навън и погледна градинските си лехи, които бяха още топли от сутрешната влага. Сред студа тя забеляза стърчащи през почвата снежинки, които веднага предизвикаха сълзи в очите ѝ.
Те ѝ напомниха за единствения ѝ син, който някога с любов ѝ беше подарил тези цветя. Синът ѝ, Михаил, загива в защита на родината си.Воден от патриотизъм, той се записва доброволец, а думите му на раздяла са следните: “Мамо, няма да мога да живея спокойно.”
Един ден Мария получава най-трагичната новина в живота си. В резултат на това тя, снаха ѝ и малкият ѝ внук Назар оплакват Михайло, който губи живота си на 40-годишна възраст. Но животът изискваше устойчивост. Назар, който е само на 16 години, има нужда от подкрепа.
Мария се премества в Италия, работи неуморно, за да помогне финансово на семейството си, подкрепя обучението на Назар по медицина и построяването на къща. След началото на следващите ужасяващи събития и въпреки молбите на снаха си да остане в безопасност в Италия, Мария се връща у дома.
Потокът от новини за загубите и разрушенията върна спомените за Михайло и стореното от него. Една сутрин Назар се приближи до нея с натежало сърце и каза думи, които много приличаха на тези на баща му:
“Бабо, няма да мога да живея спокойно, ако си остана вкъщи…” Мария благославя Назар, поверявайки му свещената борба, вярвайки в благополучното му завръщане и победата за всички.
