Със съпругата ми бяхме много щастливи, когато единствената ни дъщеря пожела да живее с нас след сватбата. Имаме собствена голяма къща и харесваме зет си, така че не изпитвахме никакъв срам.
А и детето ни е до нас. Какво повече ни трябва? А новината за предстоящото раждане на внучето ни направи мен и съпругата ми най-щастливите хора. След първото внуче дойде второто, а след това и близнаците. Съпругата ми трябваше да се откаже от работата си, защото нашият Милан беше просто гълъб с деца. Но скоро дъщеря ми каза, че няма да остане безделник и иска да ходи на работа.
В това отношение ние също подкрепихме дъщеря си. Но е факт, че за съпругата ми беше много трудно да се грижи сама за четири момчета. Налагаше се да си вземам работа вкъщи, за да ѝ помагам с нещо. В края на деня тя и аз бяхме като оцелели лимони, понякога очите ни се насълзяваха по време на вечеря.
Мислите ли, че са се грижили за децата вечер? Нищо от това, дори миенето след вечеря, не принадлежеше на мен или на съпругата ми. След „тежък“ ден в офиса Милана лягаше на дивана да си почине, умуваше и ахкаше, като не забравяше да вземе лаптопа си. Съпругата намекваше, а после направо казваше на дъщеря си, че децата трябва да общуват с майка си.
Милка просто ѝ отказваше. Не че стачкувахме, така че с жена ми продължавахме да вършим цялата домакинска работа и да се грижим за децата. До една случка, която ни отвори очите за собствената ни дъщеря.
Онзи ден зет ми си забрави телефона от вкъщи, а му трябваше за работа. Грабнах телефона и изтичах да го взема, и тогава получих съобщение от дъщеря ми. Притесних се – какво се е случило, че ми пише, защото току-що бяхме заедно. Отворих съобщението и то беше като полято със студена вода. В съобщението дъщеря ми се беше изказала много нелицеприятно за нас.
В първия момент дори не разбрах, че ни е нарекла нацисти.
За останалото мълча. Не казах нищо нито на зет ми, нито на съпругата ми. Едва издържах до вечерта и на вечеря казах, че повече няма да търпя присъствието им в дома си. Всички бяха шокирани. Дъщеря ми просто се изправи. Жена ми се опита да се намеси и да успокои ситуацията, но аз казах: „Стига!
Лошо сме възпитали дъщеря си, ако след като е седнала на главите ни, тя ни смята за паразити. Е, вече няма да сме паразити. Ще ви хвърлим една покривка.
Сега те живеят със сватовете. Горката жена трябва да спи в кухнята, има апартамент, а не частен дом. Отначало внуците много ѝ липсват, особено съпругът ѝ. После я повикали обратно на работа и животът ѝ бавно започнал да се подобрява. Жена ми настоява да се помиря с дъщеря си. Нямам нищо против, но първо тя трябва да се извини. В противен случай няма друг вариант.
