Нямам спомени за собственото си семейство. Не си спомням какъв баща съм имал, каква майка съм имал, дали съм имал братя или сестри – има пропуски. Единственото, което знам, е, че те са починали, когато съм бил само на няколко месеца, а всички останали мои роднини, баба и дядо и т.н., просто не са ме взели в домовете си и аз съм се озовал в сиропиталище.
Това не е лошо място, като се има предвид, че единствената друга възможност, която имах, беше да остана на улицата и да прося, за да си купя поне един хляб. В сиропиталището намерих второто си семейство, неродно, временно, но все пак семейство, което ме подкрепяше, и аз живях в това голямо семейство няколко години.
След повече от 10 години живот в сиропиталището си намерих работа, купих си малка къща и от този момент нататък дори не търсех подкрепа от други хора, защото станах мъж, което означаваше, че не се нуждая от подкрепа, аз бях подкрепа за себе си.
Скоро успях да намеря момиче, което имаше подобно на мен мислене, което ни сближи и сега основният смисъл на живота ми беше да създам силно семейство. Исках да осигуря на семейството си всичко, което ми липсваше като дете.
Дори в напреднала възраст се чувствах като глава на семейството, всичките ми роднини ме уважаваха и обичаха много и тогава разбрах, че преживяването на болка и загуба само изгражда и укрепва личността. Разбрах, че не трябва да се пречупваш при всяко ново предизвикателство.
Ако трябва да преминем през нещо трудно, което изглежда невъзможно, тогава ще го направим. Може би в това е красотата на човешката природа. Като цяло вярвам, че човек може да направи толкова в живота си, колкото иска. Това е всичко.
