Един ден на обяд Максим попита: “Защо не приличам на баща си? Може би не съм негов син? Всички замълчаха. Бащата спря да дъвче котлета си и погледна жена си.
Майка му наведе глава по-близо до чинията, а после се обърна към детето и попита: – Кой ти каза това? – Казаха… че изобщо не приличам на баща си… – Не бъди глупав – не издържа баща му. – Виж – носовете много си приличат? – Това не е достатъчно. – Очите са същите? – Да. – Ще те убия – изведнъж каза жена му. – Кой? – изненада се съпругът.
– Още не знам – обърна се жената към съпруга си – Тези, които говорят такива глупости. – Защо реагираш на неща, които не те засягат? Защо си толкова нервна?” – Не съм нервна. Но не ми харесва, когато хората говорят разни неща за мен. -Какво те кара да мислиш, че някой е казал нещо лошо за теб? -Споровете… синът ми ги носи вкъщи.
И ако ме подозирате в нещо подобно, значи не ми вярвате, не ме обичате… – Или не ме обичате!” – каза мъжът гневно. Синът излезе от стаята си: “Татко, мамо, защо се карате?
Все още е просто. Родителите замълчаха. Детето продължи: “За да стана като баща си, ми трябват инструменти: чук, трион, пирони и т.н.” – Защо?” – “Виждаш ли, днес счупих един стол в училище. Учителката дойде, поклати глава и каза: “Защо не приличаш на баща си, Максим? Може би не си негов син? В края на краищата той поправя всичко, а ти само чупиш неща.
Детето замълча за известно време. После попита: – Ще ми дадеш ли утре в училище твоя инструмент, за да поправя стола? Родителите изведнъж се разсмяха на глас. Бащата каза: “Трябваше да го кажеш веднага. В противен случай си измисляш истории. Максим не можеше да разбере какво е казал погрешно. Но се засмя заедно с родителите си.
